Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

Седна в близост до вратата и завъртя стола си така, че да ги наблюдава, без да бие на очи. Беше ги засякъл в момента, в който двамата се качваха в микробуса си, и подкара след тях.

Поръча си газирана вода. Никога през живота си не беше докосвал тютюн или алкохол, единствената му слабост беше гъбата. Погледна към хавайците и се усмихна. Тези бяха от щастливата порода, наслаждаваха се на живота и бяха доволни от това, което получават.

Чакането му даде възможност да разсъждава на спокойствие, главно за човека, когото наричаха Ичимада Дебелака. В много отношения той приличаше на собствения му баща. Всезнайко, който е толкова сигурен в себе си, че не вижда дори юмрука, размахан пред лицето му. Такива се мислят за център на света, държат миналото в ръцете си и го размахват като знаме.

Миналото, присви устни Уде. Миналото не означава нищо. То е бреме, което цял живот ти тегне на гърба. Но Уде не беше от тази порода, той предпочиташе да гледа напред, към светлото бъдеще. Именно то раздвижваше кръвта в жилите му, за късче от него беше готов на всичко.

Сега трябваше да разбере каква е задачата на тези двама хавайци. Не повярва нито дума от историята на Дебелака, просто не можеше да си го позволи. Страхът наистина има своите предимства, както обичаше да подчертава Масаши Таки. Същевременно обаче той беше причината, която превръща в лъжец дори и най-честния човек. Обикновено ти се казва това, което искаш да чуеш. Ето защо Уде предпочете да почерпи вода направо от извора.

На двамата хавайци скоро им омръзна да се наливат с бира. За сравнително кратко време успяха да погълнат такова количество от пенливата течност, че впечатлиха дори Уде, който навремето познаваше немалко хора — бъчви.

Нямаше никакви проблеми с проследяването им, тъй като онези мислеха единствено как да се снабдят с по някоя мадама. Пипнаха две в друга кръчма, там също ги познаваха добре. Уде остана да чака отвън. Нямаше нужда да слиза от колата, от мястото си зад волана виждаше всичко през широко отворената врата.

Не след дълго двете двойки излязоха и се насочиха към микробуса. Оказа се, че братята живеят в Кахуиуи, непосредствено до летището. Над главата на Уде непрекъснато прелитаха самолети, свистенето на двигателите беше част от постоянната характеристика на квартала.

Възнамеряваше да чака, докато хавайците останат сами. После изведнъж тръсна глава. Какво толкова, по дяволите! Ичимада Дебелака го подхлъзна и започна да увърта, въпреки че беше предупреден да не прави това. Колкото по-бързо свърши тук, толкова по-скоро ще си получи заслуженото Дебелака. Уде страшно много искаше да бъде с оябуна си, когато това стане, но знаеше, че просто няма начин. Представи си мутрата на Ичимада в този момент, от устните му се изтръгна заплашителен смях. Знаеше, че има моменти, в които сънищата са за предпочитане пред действителността.

Например като този сега. Седи си в колата, моторът е изключен, но в замяна на това моторчето в главата му работи на високи обороти. И създава мрачната картина на разруха и смърт, която ще се превърне в действителност скоро, твърде скоро…

Сюрреалистични образи, сред които често се мяркаха лицата на двамата хавайци. Уде надничаше в очите им, помътняващи от близката смърт. Наблюдаваше внимателно, искаше да улови момента на окончателния преход; момента, в който угасва последната искрица живот.

На практика никога не успяваше да го постигне. Беше невъзможно, независимо от концентрацията. Този миг си оставаше неуловим, можеше да го засече единствено във въображението си.

Но там, в главата си, той посягаше с ръка и сграбчваше тази последна искрица живот в момента, в който тя се готвеше да отлети от тялото. Отваряше уста и я поглъщаше. Сякаш вярваше, че тя ще влее допълнителна жажда за живот в собственото му тяло.

Картината в съзнанието му се промени. Вместо двамата хавайци и паянтовото им жилище се появи образът на баща му. Тялото му беше затиснато от огромната маса на Уде, от неговото лице щеше да изскочи последната искрица живот. Уде се готвеше да убие баща си.

Размърда се, отвори вратата на колата и слезе. Прекоси улицата и влезе в къщата. Дворчето беше занемарено. Тревата не беше окосена, храстите плачеха за подрязване и отдавна се бяха превърнали в плетеница от диви клонаци, буйни като лъвска грива. Уде изпитваше силно отвращение към хора, които не поддържат ред в собствения си дом.

Неговият дом в покрайнините на Токио беше безукорен във всяко отношение. Особено градината, която за Уде беше свещено място. Твърдо вярваше, че поддържането на растенията е божи дар, градината е важен елемент от живота на човека, изискващ спокойствие на духа и възвишеност на чувствата.