Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

На прага се появи Масаши. Спря на място и внимателно се зае да изследва вътрешността на заведението. Винаги правеше така — влизаше, независимо къде, спираше на вратата и се оглеждаше. Никога не пристъпваше навътре, преди да е запечатал обстановката в съзнанието си.

Беше облечен в черен костюм на райета, риза в перленосив цвят и бяла копринена вратовръзка. Ръкавелите му бяха от солидно злато, също като халката на пръста му.

Човекът, който го придружаваше, беше непознат за Жожи. Възрастен член на Якудза с умни, малко уморени очи.

Масаши видя Жожи и Шозо и бавно започна да си пробива път към масата им. Придружителят му остана до вратата. Деликатен намек за Жожи, че разговорът трябва да се проведе на четири очи. Поклониха се един на друг, после Жожи направи знак на Шозо да се оттегли. Поръчаха си напитки.

На малкия подиум се извиваше тялото на млад японец с широки черни очила, който пееше популярен хит на плейбек, акомпаниментът се лееше от многобройни, висящи от тавана високоговорители. Цветомузиката хвърляше причудливи отражения върху непрозрачните стъкла на очилата му.

— Обожавам точността — рече Масаши. — Точният човек е солиден човек.

Келнерката постави чашите им на масата. Мъжете от околните маси, всички с черни очила като певеца на подиума, не пропуснаха възможността да огледат всеки сантиметър от оголената й плът.

— Поисках тази среща, защото останах с впечатлението, че отстраняването ти от клана Таки не беше справедливо — продължи Масаши и отпи едра глътка уиски «Сънтъри». Безпогрешно разпознати като членове на Якудза, двамата братя получиха чисти и силни напитки вместо обичайните за подобни заведения разводнени коктейли.

— Искам между нас да няма никакви недоразумения — тръсна глава Масаши. — Единственото ми желание е да запазя величието и мощта на клана Таки. За тази цел съм готов да сторя всичко.

— Оценявам твоето откровение — отвърна Жожи и леко се поотпусна. — Аз също бих желал да изясним своите отношения. Няма никакви причини за напрежение между нас.

— Много добре — кимна Масаши. — Парите са много, ще стигнат за всички.

— Разбира се — отвърна Жожи. — Само хора без чувство за чест могат да изпитват неприязън един към друг. Хора, които обитават един по-недостоен свят от нашия, нали? — засмя се, вдигна чашата си и се чукна с Масаши.

— Ние сме от особено потекло, Жожи-сан — започна Масаши. — Нашият баща беше обикновен фермер, който отглеждаше портокали. Липсваше му благородна кръв, висшето общество отказваше дори да го погледне. Но виж какви сме ние, неговите наследници. Притежаваме огромни богатства, правим много пари, контролираме все по-голяма част от тази страна. При Нас идват за съвет президентите на най-големите концерни, висши правителствени чиновници, дори членове на кабинета… Но какво, в крайна сметка, ни носи това? Тук всички сме натъпкани като сардели, в тази страна няма дори сантиметър свободна площ… Докато в Америка всеки, дори и обикновеният фермер, може да си купи самостоятелен дом и поне един акър собствена земя. Цял акър , Жожи-сан! Можеш ли да си го представиш? Колко колиби ще натъпчем ние на един акър земя, колко семейства ще заселим върху него? В Япония вече няма значение колко пари притежава човек. Защото бедни и богати, просяци и аристократи, всички ние страдаме от липсата на пространство. Живеем като насекоми и буквално се катерим върху главите на съседите си!

Гневът в гласа на Масаши накара Жожи да го погледне с неприкрит интерес. Слушаше внимателно. Не само думите на брат си, но и интонацията му. Тук несъмнено присъстваше горчивина, дълбока и разяждаща корозия, надхвърляща всяка обикновена човешка философия. Мазохистичното подводно течение на самоомразата. Това напълно съвпадаше със спомените от детството им. Масаши беше галеното малко братче — своенравно, упорито, трудно за възпитание дете. Дете, което от малко е започнало да се дразни от вниманието, което му се оказва.

— Наистина ли мразиш толкова силно родината ни? — попита Жожи. — Просто не мога да повярвам на ушите си! Нали тук сме родени, тук сме отраснали?

— Глупости! — троснато отвърна Масаши. — Но какво друго мога да очаквам от теб? Ти винаги си бил притеснителен и срамежлив, това е най-големият ти недостатък! Никога няма да разбереш, че единственият път към величието на Япония в този атомен век е разширяването на собствените й граници.

— Величието на Япония е в сърцата ни — там, където гори пламенният дух на дедите ни. То е в нашето съзнание, където носим свещения спомен на историята!