Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

Това възнамеряваше да стори Ичимада Дебелака и именно с тази цел нае двамата хавайци. Те трябваше да открият Филип Дос и да му го доведат.

Но стана така, че Филип Дос катастрофира и изгоря жив. Преди това обаче той се обади на Ичимада.

— Зная кой сте, зная за кого работите — беше казал американецът. — Зная, че ще постъпите правилно. В крайна сметка и двамата обичахме Ватаро Таки, нали? Ако все още сте верен на старите принципи, вие непременно ще откриете сина ми. Попитайте го дали помни «шинтай». На рецепцията на хотел «Хайят» в Каанапали съм оставил ключ на негово име. Майкъл Дос. Този ключ отваря един багажник на летището.

— Какво?! — беше зяпнал от изненада Ичимада. И през ум не му беше минавало, че обектът на неговото преследване ще реши сам да му позвъни по телефона. — За какво говорите? — но оттатък вече бяха прекъснали връзката.

Оттогава насам Дебелака непрекъснато се питаше какво е заключено на летището. Междувременно се обади Масаши и му каза да очаква Уде. Тази новина накара Ичимада да изпадне в паника. Извика хавайците и им нареди да намерят ключа за багажника и да му го донесат. Какво има там, по дяволите? Документът Катей? Какво общо има тук «шинтай»?

Качи се в колата и подкара към летището да посрещне Уде. Оказа се, че гигантът също е вървял по следите на Филип Дос, пристигането му на Хаваите едва ли беше свързано само с намирането на документа Катей. Ледени пръсти стиснаха гърлото на Ичимада Дебелака. Масаши разполагаше с куп хора, които би могъл да изпрати тук. Но изборът на Уде, палача на клана, беше твърде многозначителен. Дали двамата хавайци не са проговорили? Постъпи глупаво, като им се довери, но просто нямаше друг избор. Ако искаше някога да напусне своя райски затвор, той беше длъжен да открие документа Катей. Реши да накаже хавайците веднага след като се освободи от Уде.

Но сега най-главното беше да се справи с убиеца. Така, както се очертаваха нещата, най-важното в момента беше не да прибере документа Катей, а по-скоро да остане жив, за да може да се възползва от него.

Уде беше от новата генерация. В Токио такива като него посещаваха европейските ресторанти, обличаха се като «гайжин» и гледаха да докопат някоя от русокосите красавици, които се тъпчеха с хамбургери из новооткритите американски закусвални. То си му личи, помисли си Ичимада, спрял поглед на едрата фигура на Уде. Изписано е на лицето му. Лице на европеец.

«Не се страхувам от този човек, мислеше Ичимада. Нямам причини за това. Уде употребява опиати, а наркоманите неизбежно стават небрежни. Главното е да не предприемам никакви подозрителни действия, за да не му давам поводи.»

Двамата се намираха в долния край на имението на Ичимада. Няколко акра поляни, които са били използвани за отглеждане на добитък в продължение на десетилетия. Коне, крави, мухи и почти нищо повече. Уде прекоси скалистото хълмче и отново стъпи на пасбището. Дебелака пуфтеше на две крачки зад него и се стараеше да не изостава. Много му харесваше да играе ролята на затлъстял тъпак. Колкото повече успее да притъпи вниманието на Уде, толкова по-добре.

Уде започна да се провира сред лениво преживящото стадо. Огромните кафяви очи го гледаха равнодушно и тъпо, опашките механично се размахваха да прогонят едрите конски мухи. Очите на Уде обаче не гледаха добитъка, те бяха сведени надолу, в краката му.

Внимателно заобикаляше големите като торта кафяви купчини на говеждите изпражнения. Някои бяха блестящи и още топли, други — изсъхнали и потъмнели, полускрити в сочната трева. Очите му търсеха онези, които бяха в среден стадий на разложение. С кора отгоре, но още меки във вътрешността. Именно те бяха най-подходящата хранителна среда за гъбата. Не за всички гъби, а само за една. Специален сорт. Онази, която обичаше да яде Уде. Онази, която превръщаше небето в алени пламъци и променяше света.

Именно заради гъбите тръгна Уде по просторното пасбище в имението на Ичимада. Нежни бели растения с подобни на копчета кафеникави главички, които растяха по няколко накуп върху биволските изпражнения. Откри първата купчинка и бавно коленичи. Щракна джобното си ножче и внимателно отдели главичките от чуканчетата. Обряза ги отдолу, сложи ги в устата си и задъвка.

Само след няколко секунди усети промяната. Чувстваше как кръвта пулсира във вените му, слабините му се стегнаха. Нежните струни на «самисен» звъннаха под деликатните пръсти на красива гейша, времето спря.