Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

Отвън долетя протяжен вой от сирената на някаква баржа, в тясното, подобно на ковчег помещение нахлу „леда светлина. Зиро инстинктивно се дръпна в тъмния ъгъл. Масаши изчака заглъхването на дизеловия мотор и продължи:

— От всичко това следва, че твоят противник се нарича Майкъл Дос. Няма да се занимаваш с нищо друго, докато не решиш този проблем. Часът наближава. Още най-много две седмици. Програмата ми е напрегната, отлагане няма да има.

Зиро запази мълчание.

— Е? — изгледа го продължително Масаши.

— Ще сторя това, което искаш.

— Ще го сториш, разбира се — най-накрая се усмихна Масаши.

Ичимада Дебелака се задъхваше от горещина. Тук беше като в джунглата. Или като през август в Япония. Дърветата поглъщаха свежия въздух откъм океана. Дивите планини на Кахакулоа, които беше избрал за своята дейност, също си имаха своите недостатъци. Но той си даваше ясна сметка, че именно поради тези недостатъци можеше да работи на спокойствие.

В душен ден като този беше много важно да си напомня за добрата работа, която върши тук. Или за малката къщичка в Хана — на противоположния край на острова, изградена тайно и неизвестна на никого. Вземаше хеликоптера и отиваше там, когато напрежението ставаше непоносимо. В Хана, неговото последно убежище. Единици бяха хората, които знаеха за съществуването на тази къщичка. Ватаро Таки беше един от тях, но той е мъртъв. Сега за нея знаеха единствено двамата хавайци, които беше наел за издирването на документа Катей. Вече не рискуваше да споделя тайната си с никой от членовете на клана Таки.

Ичимада Дебелака дойде на Хавайските острови не по свое желание. Други на негово място положително биха харесали идеята да работят самостоятелно, да бъдат шефове на местния клон на организацията. Но те нямаха опита на Ичимада, не притежаваха неговия начин на мислене. Защото той приемаше като недостойна позицията на шеф на някакъв захвърлен сред океана остров, чувстваше се унижен и обиден. Което не означаваше, че не харесва Хаваите. Вече седем години живееше тук. Но за членовете на Якудза всяка страна извън Япония означаваше ад. Япония е страната на реалната власт, нищо друго нямаше значение.

Някога Ичимада Дебелака беше един от най-способните лейтенанти на клана Таки. Ватаро Таки оцени по достойнство неговата смелост й вярност, възнагради ги щедро. Но после започна да изгрява звездата на Масаши. Единствената задача на най-малкия син беше да отстрани от ръководството на клана всеки, който притежаваше авторитет и влияние. В случая с Ичимада обаче му се наложи да поработи доста. Успя едва когато подкрепи фалшивите си обвинения срещу Дебелака с изкусно подхвърлени в дома му доказателства.

Оттогава насам Ичимада беше без малкия пръст на дясната си ръка. Подозираше, че той все още се пази в шишенце с формалин някъде из къщата на Таки. Беше го отсякъл сам, със собствения си нож. За грях, който не беше извършил; заради фалшивите обвинения на Масаши.

Седнал срещу Ватаро, на противоположния край на дългата маса, той се поклони и му подаде кутрето си, увито в чисто бяло парцалче. Ватаро сведе глава и го прие. Това беше преди седем години, в Токио. Другата част от наказанието му беше да напусне Япония и да замине в изгнание на Хаваите.

Днес младите членове на Якудза първо си слагат инжекция новокаин, а после предприемат каквото и да било с ножа си, помисли Ичимада. Докато той самият беше от старата школа. Най-важното нещо в живота му бяха честта и «гири». И най-тежкото. Това, което Ватаро Таки — неговият оябун, беше поискал от него, се наричаше «гири». Заради «гири» Ичимада отряза кутрето си. Сега обаче оябун беше Масаши, а към него Ичимада не изпитваше никакво чувство на дълг. По-скоро обратното. Сърцето му пламтеше от жажда за отмъщение, изтеклите години не успяха да потушат този пожар.

Ето защо, когато Масаши изпрати сигнал, че американец на име Филип Дос се намира в Мауи и този американец притежава нещо, което принадлежи на Масаши и той иска да си го получи обратно на всяка цена, Дебелака започна да крои свои собствени планове. Прие да изпълни заповедта, но възнамеряваше да го стори не за Масаши, а за своя изгода.

Масаши ясно му даде да разбере, че за него документът Катей наистина е безценен. Ичимада обаче нямаше никаква представа за съдържанието на този документ. Беше сигурен само в едно — получи ли го, той ще бъде в състояние да преговаря за края на изгнанието си в Хаваите и завръщането си в Япония. Масаши толкова много искаше да получи обратно документа Катей, че Дебелака видя шанса си не само да се върне обратно, но и да получи за управление някое от подразделенията на клана.