Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

— Да. Чаках брат си, отиде да пусне една вода. Веднага забелязах жената, защото тя познаваше хората на Дебелака. Онези, които посрещат и изпращат всеки самолет. Знаеше за тях и ги избягваше.

— После какво стана?

— Ще ме убиеш ли?

— Няма — усмихна се Уде. — При условие, че ми кажеш всичко, което искам да знам!

Мъжът преглътна и кимна с глава.

— Надникнах в катафалката, докато тя подписваше документите за освобождаването на ковчега. И тогава я видях. Начертана на ръка карта, разгъната върху предната седалка. Пъхнах шава през прозореца да я разгледам. Показваше пътя до Хана, едно място там беше оградено с кръгче. Къщата на Дебелака. Онази, която използва един-два пъти в годината, само когато иска да избяга от работа, от семейство, от всички…

«Закарали са ковчег в къщата на Ичимада, присви очи Уде. Какво става?»

— Хана не се ли намира на другия край на острова? — попита той. — Див и рядко населен район. Къде точно е къщата?

Хаваецът му обясни и Уде реши, че е време да го притисне.

— Какво е намислил Дебелака?

— О, това няма нищо общо с плановете му — отвърна хаваецът.

— Откъде знаеш?

— Става мързелив. Имал навика сам да се грижи за къщата, но сега предпочита да я прехвърли на нас. Преди две седмици бяхме там да пръскаме срещу разни насекоми. Идват от планината. Не беше включено електричеството, нямаше вода. Очевидно не очакваше посетители.

«Става все по-интересно», въздъхна Уде.

— Каза ли на Ичимада за това, което си видял на летището?

— Жената с катафалката ли имаш предвид? Не, още не съм — от очите на хаваеца закапаха сълзи. — Брат ми беше против. Той… Той го заключи при кучетата… Доберманите. Оттогава брат ми мрази Дебелака. «Вземаме парите му и толкоз», казваше той.

— Кой беше зад волана? — попита Уде. — Жената или някой друг?

— Не знам — отвърна мъжът. — Моля те, пусни ме! Вече ти казах всичко.

— Добре — тихо отвърна Уде, замахна и дланта му потъна в гърлото на хаваеца. Човекът се строполи на пода. Мъжецът му беше счупен и той започна да се задушава. Уде коленичи до него и впи очи в лицето му. То бързо посиняваше, очите му лудо се мятаха в опит да избегнат неизбежното.

Дланите на Уде покриха лицето на умиращия с неочаквана нежност, от устата му се отрониха тихи думи на японски, сякаш говореше на баща си.

— Ти изостави жена си. Ти изостави сина си. Нямаше време да платиш за страданията, които им причини. На хората, което някога те обичаха…

Палците му се извиха като куки:

— На хората…

Повдигнаха се от посивялата плът:

— Които…

Сухожилията се стегнаха:

— Някога…

Притиснаха се до потрепващите клепачи:

— Те обичаха…

Палците потънаха надолу, придружени от неистов вик.

Чий беше той? На убиеца или на жертвата? Притиснал чело до лицето на хаваеца, Уде горчиво се разрида.

— Татко!

Два часа по-късно беше в Хана. В къщата нямаше насекоми, но имаше нещо друго.

По-скоро някой друг.

Майкъл се носеше над Тихия океан, все по-далеч и по-далеч от американския континент. Но не и от разговора си с чичо Сами, от загадката, наречена Филип Дос — неговия баща.

Видя го да влиза в «дожото» — залата за упражнения в школата на Цуйо, пристигнал в Япония специално за неговото дипломиране. В ръката си държеше продълговат пакет, увит в шарена японска хартия. Беше дошъл точно навреме — тъкмо бяха повикали Майкъл в средата на пода, покрит с тънки рогозки. Подобно на всички останали ученици, и той носеше бойното облекло с подплънки, а на главата му имаше маска с метални пръчки. Тя служеше за защита срещу «бокен» дървените саби, които използваха за тренировки.

— Тендо е Пътят на небето — започна Цуйо. — Пътят на истината. Ние живеем по неговите закони. Тендо ни дава разум, благодарение на него ние разбираме света около нас, разбираме и самите себе си. Ако не се придържаме към тендо, ние не разбираме нищо — пристъпи към Майкъл и му подаде един «бокен», после се върна обратно на мястото си в края на рогозките. — А когато не разбираме нищо, ние се предаваме в плен на злото, държим се неправилно дори и когато имаме точно обратните намерения. Това е така, защото загърбвайки тендо, ние вече не можем да отличаваме доброто от злото.

Двама ученици, въоръжени с «бокени», пристъпиха към Майкъл от двете му страни. Нападнаха едновременно, сякаш подчинили се на безгласна команда.

Но Майкъл вече се беше превърнал във вихрушка. На това Цуйо казваше «шансът Дзен». Неговият бокен се стовари върху този на първия нападател и го отклони встрани. Движението му продължи наляво и дървеният меч намери китката на втория. Не го изчака да се съвземе от изненадата, а със серия от къси, но силни удари изби бокена от ръцете му.