Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

Къде е Одри сега? Жива ли е?

— Татко, заклевам се в гроба ти, че ще я открия! — прошепна Майкъл. — Заклевам се, че ще открия похитителя, който и да е той! Ще си върна и катаната!

Блестящата повърхност на Тихия океан под крилата приличаше на разтопена стомана. Гледката беше величествена, натежала от всемирно спокойствие. Майкъл изпита чувството, че цивилизацията не съществува, никъде долу не мърдат мерзки човешки същества с още по-мерзки мисли и желания.

Първо трябва да идентифицираш злото.

«Тендо е Пътят към справедливостта, отекна в съзнанието му гласът на Цуйо. Небесният път е истината. Всеки, който се отклони от него, вече е попаднал в плен на злото.»

После трябва да се пребориш с него.

«Баща ти те прати тук с една основна цел — каза му Цуйо на първия ден след пристигането. — Да откриеш Пътя, да изучиш начина за постигането на „тендо“. Това, което сам той не е успял да стори. Само тук, в Япония, ти имаш шанс да постигнеш съвършеното познание. Но преди това трябва да забравиш стария живот, старите си навици. Ако не успееш, ако мислиш, че не си струва, нещата няма да се променят. Откриването на Пътя е трудно. Никой не може да каже предварително дали ще успееш, или ще се провалиш…»

И накрая, трябва да пазиш душата си от злото.

«Небесният път ненавижда оръжието — казваше Цуйо. — Но идва момент, когато то трябва да бъде използвано за изкореняването на злото. Така, както градинарят изкоренява бурените, за да позволи на цветята да дишат. Когато се налага, не трябва да се колебаем да отстраним един зъл човек. Особено когато сме убедени, че с това ще позволим на десет хиляди други да живеят спокойно. Това също е Небесният път…

Сега вече сигурно мислиш, че Пътят е всичко. Но въпреки това, въпреки душевното ти пречистване, ти пак си изложен на опасността от поражение. Дори майстор в бойните изкуства, сенсей като мен, също може да познае горчивината на поражението. На онова място, където Пътят не достига, където Пътят е безсилен… ЗИРО.»

Майкъл преглътна, за да отстрани заглъхването ма ушите си. Самолетът докосна пистата и леко подскочи, илюминаторите започнаха да вибрират от рязкото спадане на скоростта.

Той погледна навън към изумрудените, помръдващи под напора на лекия ветрец листа на палмите, към сапфирената повърхност на Тихия океан.

Мауи.

Когато Джонас влезе в сградата, в която се помещаваше службата на генерал Сам Хадли, Майкъл вече беше високо над облаците на Тихия океан. Наближаващ осемдесетте, Хадли отдавна беше минал в пенсия, но все още оглавяваше специалния екип от съветници на президента по стратегическите въпроси. Но Джонас отиде не при помощника на Хадли, а при този, който работеше с Лилиан.

Беше млад на години майор с грубо изсечени черти на лицето, който се разпореждаше в секцията на Лилиан с желязна компетентност. Беше напълно лишен от чувство за хумор, но Лилиан твърдеше, че подобен недостатък може да му бъде простен.

Майорът го попита иска ли кафе и Джонас кимна с глава. Чашата се появи на масата почти в същия миг, в който Джонас се настани в креслото срещу широкото писалище на Лилиан.

Първият й въпрос беше, разбира се, за Одри. Но той не разполагаше с никакви данни, не можеше да й даде така желаната утеха. Тя притежаваше достатъчно самообладание, за да премине на друга тема, и Джонас й беше благодарен за това. Успял да убеди Майкъл да потегли по следите на Филип, той се чувстваше малко неудобно в нейно присъствие. Знаеше, че няма да й стане приятно, когато разбере към какво е тласнал сина й.

— Радвам се, че дойде — опита бледа усмивка Лилиан.

— От обаждането ти останах с впечатление, че въпросът е спешен — отвърна Джонас.

Седяха край ниска, почти домашна по уют масичка, далеч от писалището. В кабинета липсваха шкафове за документи и канонерки с архиви, но почти половината от широкото писалище беше покрито с телефони. Чрез тях тя всеки момент можеше да се свърже с когото пожелае от държавния апарат. Белия дом, Пентагона, Капитолийския хълм. Контактите на службата, оглавявана от генерал Хадли, се простираха не само до Вашингтон и Ню Йорк, но и до почти всички големи столици в света.

Джонас вдигна глава от чашата с кафе и изгледа продължително Лилиан. Беше облечена в черно, бижутата й липсваха. Носеше само брачната си халка и чифт обеци с миниатюрни брилянти, които Филип й беше подарил по случай десетата годишнина от брака им.

— Мястото На бижутата не е в банковия сейф, Лилиан — отбеляза Джонас.