Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

— Къде съм? — попита тя. — Не са ли това Хаванските острови? — главата й сякаш бе натъпкана с олово. Отпусна я върху дланите си, но скоро отново я отмести. Разранените й китки болезнено пулсираха.

— Няма значение къде си — отвърна Уде. — Просто защото скоро няма да си тук…

Одри си наложи да пие бавно, макар обезводненото и тяло да крещеше за така желаната влага. Уде напълни чашата още няколко пъти. Накрая тя вдигна глава и замаяно попита:

— Какво се е случило с мен?

— Достатъчно — прибра чашата Уде и й помогна да се изправи на крака. Тя почти припадна в ръцете му и той се принуди да я носи по тясната, обсипана с камъчета пътечка. Пред очите й за миг се мярна някаква къща. Онази, в която я бяха държали вързана? После гледката изчезна, тялото й беше безцеремонно натикано на задната седалка на някаква кола.

Следващите няколко часа бяха запълнени от неясни, разпокъсани видения. Одри правеше всичко възможно да остане будна, но на няколко пъти припадна.

Събуждането й беше болезнено, сякаш някой грубо я разтърсваше в момента на най-сладкия сън.

Даде си сметка, че напредват бавно, вероятно поради трудния планински терен. Без да го вижда, тя ясно усещаше острия наклон. От време на време колата спираше напълно. Тогава до слуха й долиташе ръмженето на автомобилен мотор, очевидно се разминаваха с някого.

Най-сетне наклонът започна да намалява, после напълно се стопи. Друсането видимо намаля, колата усили скоростта си. Изтощена до крайност, Одри потъна в дълбок и неспокоен сън.

Дланите на Нобуо Ямамото бяха влажни от пот. Вече на няколко пъти ги бършеше с ленената си кърпичка, започнала да посивява от градската мръсотия.

Това беше доста необичайно за човек с неговия ранг и обществено положение. Седеше напрегнато в лимузината, управлявана от униформен шофьор, тялото му беше приведено напред, нервите му бяха опънати до скъсване.

Вече месеци Нобуо спеше лошо. Когато все пак успяваше да се унесе, в главата му се появяваха страховити кошмари. Сънуваше смъртта. Ужасната, предизвикана от ослепителен блясък смърт, едновременно бърза и агонизиращо бавна… Да, от ослепителен блясък, а не от детонация. Блясъкът беше нещо, с което можеше да се примири, поне за момента.

Тъй като беше японец, Нобуо чувстваше огромната опасност далеч по-остро. Заради поуките на историята поради Хирошима и Нагасаки. Поради вроденото у всеки японец отвращение към всичко, свързано с атома, особено към атомното оръжие.

Господи, как се оказах замесен във всичко това, запита се смутено той. Отговорът на този въпрос, разбира се, му беше известен. Заради Мичико. Тя го привърза към Таки, тялом и духом. Към онзи съюз, които баща му и Ватаро Таки (отдавна беше забравил името Дзен Годо) бяха създали. Семеен бизнес, обвързване на двете фамилии завинаги, засилване на тяхната мощ.

Но сега Ватаро Таки го нямаше, Хироши също. По-малкият брат Масаши беше получил всичко, което искаше. Стана оябун на клана Таки. Един луд човек, с когото Нобуо се оказа здраво свързан, макар и по доста особен начин. Изграждам това, което Масаши иска от мен, помисли си той, замаян от близкото приключване на задачата. Правя всичко възможно да протакам, но и протакането си има граници. Скоро всичко ще бъде завършено, рано или късно ще трябва да предам това, което се очаква от мен. Но какво друго бих могъл да сторя, за да запазя живота на внучката си?

Кошмарите не спираха. В сънищата му продължаваха да се появяват живи мъртъвци, в ноздрите продължаваше да го удря отвратителната воня на гниеща плът, душата му все така тръпнеше от дълбокото чувство за вина.

Отвъд прозорчето Токио блестеше с цялото великолепие на нощния си живот. Огромни неонови реклами и ярко осветени плакати покриваха всеки сантиметър от стените и прозорците на сградите. Тук тъмнината беше прогонена завинаги, дори и от най-незабележимите извивки и вдлъбнатини. Сякаш звездите бяха напуснали небосвода, за да намерят приют в този град — символ на дълбоките противоречия на Япония. Сякаш за да потвърдят уникалната способност на японската култура да придава невероятен блясък и красота на всичко, до което се докосва.

— Той е тук, сър — почтително се обади шофьорът.

Както винаги закъснява, каза си Нобуо. Брутален намек за положението на всеки от нас.

Масаши слезе от лимузината и изчезна във входа на театъра. Време е, каза си Нобуо. Избърса за последен път дланите си и прибра кърпичката.

Вътрешността на сградата беше преднамерено гола, нямаше абсолютно нищо излишно. Място за публиката и сцена. Толкоз. С изключение на мониторите разбира се. По стените бяха окачени дълги редици телевизионни монитори, в момента изключени. Общият им брой вероятно надхвърляше сто и петдесет — тъмни прозорци, които не гледаха наникъде. Тяхното присъствие подчертаваше още повече мрачната празнота на залата. Човек оставаше с чувството, че влиза в един тъмен космос, лишен дори от мъждукането на звездите. Сенките и отраженията в равнодушно проблясващите екрани принадлежаха единствено на хората, които запълваха залата.