Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

Масаши по стар навик изчака край вратата до самото начало на представлението. Залата бавно се изпълваше, накрая в нея остана едно-единствено свободно място. Масаши получи възможност внимателно да огледа всеки един от присъстващите.

Най-накрая седна на мястото си. Вляво от него се беше настанила млада японка с прекалено широки дрехи във всички оттенъци на сивото. По страните й имаше руж, умело примесен със синкав грим, червилото й блестеше. Късо подстриганата й коса със странно стърчащ отпред бретон изглеждаше така, сякаш я беше намазала с лепило. Вдясно от него седеше Нобуо.

Представлението започна внезапно, без никакви увертюри. Всичките сто и петдесет монитора изведнъж оживяха, върху зрителите се изсипа лавина от фосфоресциращи електронни импулси.

В същия момент на сцената се появиха танцьорките. Бяха голи и полуголи, много от тях с боядисани в бяло тела. Танцът се казваше „буто“ странна смесица от древни ритуали и модерен балет, от следвоенната японска култура, силно повлияна от европейските и американските тенденции през петдесетте години на века. В него имаше нещо силно провокиращо в политическо отношение, едновременно с това продължаваше да се усеща и онзи културен консерватизъм, които беше характерен за митологическите първообрази на японския балет. „Буто“ беше танц на скованите и същевременно безкрайно пластични фигури, разкриващи по уникален начин физическото и душевното състояние на човека.

В средата на сцената се изправи величествената фигура на Богинята на слънцето — тази, от която произхождаше императорският род. Разгневена от това, което вижда около себе си, тя се оттегли в самотна пещера и светът потъна в мрак.

Залата се изпълни от звуците на разюздано пиршество, ритуалните танци се развихриха с нарастващо темпо — диви, примитивни, еротични. Това беше единственият начин да се уталожи гневът на богинята, само по този начин тя можеше да бъда убедена отново да се появи, а заедно с нея и топлата, слънчева пролет…

Танцьорките извиваха тела, пресъздавайки древния мит, едновременно с това видеомониторите излъчваха нещо, което можеше да се окачестви единствено като генерална репетиция на същия танц. Ефектът беше опустошителен, приличаше на странно визуално ехо.

В антракта Масаши стана и излезе във фоайето, без да каже нито дума на когото и да било. След миг Нобуо се присъедини към него.

— Разбра ли нещо от тази бъркотия? — попита Масаши.

— Изобщо не я гледах — призна Нобуо. — Добри ли бяха танцьорките?

— Онези парцалени кукли? — презрително сви устни Масаши. — Бива ги единствено за цирка! Ако това се нарича изкуство, значи творческият дух на този народ отдавна е мъртъв! В него няма грациозност, няма тишина, няма „юген“! — последният термин беше свързан с една родена в началото на XVIII век концепция, по време на управлението на шогуна Токугава. Тя означаваше присъствието на особена, изключително деликатна вътрешна красота, която се проявява по начин, които подчертава физическото съвършенство на твореца.

Нобуо беше достатъчно разумен, за да избегне капана на един спор с Масаши. Предварително знаеше, че не може да спечели, освен това Масаши изпитваше особена наслада от подобни малки победи.

— Доставката на частите се бави — смени темата оябунът.

— Правя всичко възможно — въздъхна Нобуо. — Трябва да се мисли и за производствения процес. Не сглобяваме автомобили, знаеш… Всяка част трябва да бъде произведена безупречно, да мине всички възможни тестове.

— Запази си рекламните приказки за някой, който ще ги оцени! — сряза го Масаши.

— Това е истината — отново въздъхна Нобуо. — Имаш ли представа колко енергия се освобождава при една термоядрена реакция?

— Не ме интересува! — троснато отвърна Масаши. — Аз имам срокове и те трябва да бъдат спазени! След два дни трябва да сме готови!

— Проклети да са сроковете ти! — избухна Нобуо. — Аз пък мисля единствено за своята внучка!

— Ако наистина мислиш за нея, след два дни наистина трябва да си готов! — заплашително присви очи Масаши. — Точно след два дни ще се срещнем в твоя завод. Нима не си даваш сметка, че съдбата на Япония е в твои ръце, Нобуо-сан? А дори и съдбата на света? Какво значи животът на едно малко момиченце в сравнение с това? — видял как Нобуо настръхва, Масаши се засмя: — Спокойно, Нобуо-сан. Нямам никакво намерение да наранявам Тори. Дал съм ти дума.

— Колко струва твоята дума?

— Не знам, но те съветвам да я приемеш! — блеснаха очите на Масаши.