Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

Дали съдбата има пръст в предстоящото изкачване, запита се той. Дали е обречен да види смъртта и на това момиче? Господи, какви идиотски мисли ми минават през главата, укори се мислено Майкъл.

Тя го последва в стаята и го изчака да намъкне чифт джинси и тънка памучна тениска. Светлината на звездите изпълваше въздуха като милиони несбъднати желания. Илайн крачеше напред-назад, сякаш не можеше да се примири с ограничението на четирите голи стени.

— Вземи това — подаде му тя един мощен полеви бинокъл. — От там, където отиваме, гледката е фантастична дори нощем.

После тръгна напред. Пътечката се виеше сред висока трева и остри, обрасли с шубраци скали. Цикадите упойващо потракваха, нощта беше изпълнена с тайнствени звуци.

Прекосиха долината. Илайн носеше електрическо фенерче, но то се оказа напълно излишно. Луната и звездите превръщаха нощта в ден. Скоро поеха по стръмния планински склон, родил се преди милиони години от силен гърч на гладкото океанско дъно.

Първата си почивка направиха на височина петстотин метра. Майкъл доближи бинокъла до очите си. Под светлината на звездите светът изглеждаше твърд като гранит и някак необичайно релефен, но от това гледката ставаше още по-възхитителна. На подобно място човек неволно започва да си дава сметка за нищожно микроскопичната частица от времето, която маркира собственото му съществуване в обятията на вечната природа. Гола и жестока, лишена от растителност и живот, тук тази природа се извисяваше с цялото си величие над дребните насекоми, които се раждаха бореха и умираха върху могъщата й гръд.

— Какво гледаш? — попита Илайн.

— Себе си — отвърна Майкъл.

— Дали огледалата някога ще ни кажат това, което искаме да знаем за себе си? — погледна го тя в очите й проблесна напрежение. „Сякаш се опитва да попие дълбоката ми същност, помисли си Майкъл. Сякаш иска да вдъхне част от душата ми.“

Мълчанието се проточи дълго, после Илайн тихо промълви:

— Когато бях малка, всяка вечер на заспиване казвах една и съща молитва… Научих я от един приятел на мама. Предупреди ме да я казвам само когато съм самичка, пред никого да не се издавам, че я знам… Дори пред мама. Ето какво гласеше тя: „ДА“ означава желание. „НЕ“ означава мечта. Нямам други средства да се справя с живота, длъжна съм да използвам „ДА“ и „НЕ“… Позволи ми, Боже, да запазя скрити желанията и мечтите си. Така някой ден ще бъда достатъчно силна, за да се справям и без тях…

Лунната светлина я обвиваше със сребърно було. Хладни синкави лъчи пробягаха по решителните черти на лицето й. Те не само го лишаваха от естествения му цвят, но и му придаваха онази концентрирана енергия, на която е способна единствено бялата и монохромна светлина, от която отсъстват каквито и да било оттенъци.

— Майкъл — прошепна тя. — Вършила съм ужасни неща в живота си…

— Всички ние извършили по нещо, от което се срамуваме — отвърна той и отдръпна бинокъла от очите си.

— Но моите прегрешения са наистина ужасни.

— Тогава защо си ги вършила? — пристъпи към нея той.

— Защото се страхувах — отвърна тя. — Защото знаех, че не ги ли извърша, в живота ми ще настъпи хаос… Страхувах се, че ще се превърна в нула…

— Невъзможно — усмихна се той и поклати глава. — Ти си умна и интелигентна, сръчна и силна… А на всичкото отгоре — и красива!

На лицето й не се появи очакваната усмивка, главата й леко се поклати.

— С една дума аз съм съвършена, така ли.

— Не съм казал това.

— Каза го. И не си единственият. Откакто се помня хората край мен твърдят, че съм съвършена. И така ме лишиха от избор. Не можех да отхвърля отговорността, която носи съвършенството. Точно както не можех да отхвърля факта, че съм жена. Но тази ужасна отговорност ме лиши от детство. Цял живот съм била възрастен човек, Майкъл. Иначе не бих могла да издържа…

Той я гледаше, в душата му се бореха тъга и гняв. Първото от тези чувства беше предназначено лично за нея, а второто за онези, които й бяха внушили една опасна лъжа.

— Наистина ли си повярвала в това? — тихо попита той.

— Да — кимна тя. — И продължавам да вярвам. Защото с течение на времето тази тежка отговорност се превърна за мен в единствен начин на съществуване. Какво бих могла да бъда, ако не съм съвършена? Нищо. Пълна нула! Не бих могла да го понеса!

— Но ти си нещо ! — поклати глава той и протегна ръка: — Хайде, нека продължим.

Измина една безкрайно дълга секунда преди пръстите и да докоснат дланта му.