Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

Майкъл приклекна и прокара длан по хладния камък.

— Какво е станало тук? — попита той.

— Зависи в какво вярваш — отвърна Илайн. — Хавайците твърдят, че тук е имало страшна битка. След нея победителите изхвърлили победените от тази скала…

Майкъл протегна врат и направи опит да погледне надолу, после побърза да се отдръпне.

— Според легендата тогава се е родил и водопадът — продължи Илайн. — Бил червен, напоен от кръвта на жертвите.

— Вярваш ли в това? — вдигна глава Майкъл.

— Не зная, това не е моята родина… Но чувствам силата, която се излъчва от това място. Тя е огромна, всеки я усеща…

По лицето й играеха сенки. Сякаш светлината на звездите изведнъж беше придобила плът и кръв, издължената й ръка галеше скулите й, нежно докосваше шията. Тя беше проникнала и в очите й, правеше ги огромни и бездънни като планински езера. Ветрецът развяваше дългата й черна коса. Прилича на гарваново крило, ясно очертано върху фона на звездното небе, помисли си Майкъл.

Изпита чувството, че едва сега вижда истинската Илайн, а това, с което беше контактувал до този момент, беше сякаш икона или портрет, оживял върху платното под четката на гениален художник. Но сега, под звездното небе на това свято място, той изведнъж видя истинската Илайн.

Протегна ръка да я докосне, долови ударите на сърцето й. Дишането й се сля с неговото, двамата се превърнаха в едно цяло — здраво, неделимо, вечно. Майкъл усети как сърцето му се разтваря, как душата му се измъква от дебелата черупка на трупаната с години горчивина, като змия от старата си кожа.

— Илайн! — прошепнаха устните му.

Но тя издърпа ръката си, вълшебният миг отлетя.

— Не! Ти не ме искаш! — отстъпи крачка назад и сякаш се стопи в непрогледната сянка на скалата. — Заблуждаваш се!

— Откъде знаеш какво искам?

По-скоро почувства, отколкото видя ироничната и усмивка.

— Повярвай ми, Майкъл — прошепна тя. — Ти не ме искаш. Би се уверил в това веднага след като ме имаш… Никой не може да ме иска!

— Защо? Какво толкова ужасно се крие в теб?

— Аз съм грозна — потръпна тя.

— Напротив, ти си много красива.

Непрогледният мрак около нея беше ужасен.

— Помня деня, в който разбрах, че мама и татко никога не са мили един с друг — прошепна тя. — Помня нощта, в която разбрах, че те никога не се любят… И скоро ми стана ясно, че между двамата не съществува обич… Как тогава можеха да обичат мен?

От гърдите й се откърти тежка въздишка:

— Заключението ми беше съвсем детско, но в замяна на това категорично и ясно — не могат да ме обичат просто защото не са способни да изпитват обич… Дадох си сметка, че всичко зависи от мен. Всичко, свързано с бъдещето на моето семейство… Помниш ли какво ти казах за отговорността? Правех всичко необходимо да запазя целостта на семейството си. Родителите ми бяха толкова безразлични един към друг, че аз непрекъснато се страхувах. Все ми се струваше, че някой от тях ще обърне гръб и ще си тръгне. И от семейството ни няма да остане нищо. Не можех да си представя какво бих могла да правя след това… Сънувах кошмари, ужасно се страхувах.

Така пораснах. Всеки ден и всяка нощ се борех за съществуването на своето семейство. Превърнах се в единствената свързваща брънка на тънка верига, но нямах друг избор. Години наред страдах от булимия… Знаеш ли какво представлява тя? Болест, предизвикана от пълна липса на апетит. Беше нещо като лудост… Но необходима лудост, жизненоважна за мен. Държах здраво контролния лост и докато той беше там, нищо лошо не можеше да се случи със семейството ми. Баща ми нямаше да ни напусне, майка ми нямаше да ме вземе, за да избяга от него. Всичко беше наред — от гърдите й се изтръгна хладен смях, Майкъл неволно потръпна. — Но дали наистина беше наред? И да, и не. Аз оцелях, семейството ни също. Но в замяна на това почти полудях…

— А сега? — погледна я внимателно Майкъл. — Нали всичко е свършило?

— Да — тихо отвърна тя. — Всичко свърши и аз не съм луда.

— Това, което каза, не може да промени отношението ми към теб — промълви Майкъл.

— Отвътре съм мъртва — прошепна тя.

— Не те разбирам.

— Нещата, които бях принудена да върша… Моля те, Майкъл, не се доближавай до мен… Нещата, които бях принудена да върша, опустошиха душата ми като чума. Там вече няма нищо, аз съм куха, празна… Надничам в себе си и виждам една огромна дупка…

— Каквото и да си вършила, то е било самозащита. Никой не може да те обвинява.

— Но аз съм убивала хора! — извика тя и околните скали й отвърнаха с многогласно ехо.