Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

Почувства дъха му върху лицето си, клепачите й потрепнаха и се разтвориха. Очите му грееха на сантиметър от нейните.

Сякаш сме двойка вълци, съвкупяващи се сред непристъпните скали, помисли тя. От него се излъчва топлината на желанието, нейното тяло й отвръща с обилни сокове…

Протегна ръка да го докосне, но това не беше достатъчно. Голото й тяло се плъзна надолу, устата й го пое, от гърлото й се изтръгна глух стон. Вкусът му беше невероятно възбуждащ, пръстите й се спуснаха между краката. С изненада откри, че е на ръба на нов оргазъм, стана й страшно приятно…

Усети го да нараства в устата й, повдигна се леко нагоре и притисна тяло в неговото. За момент останаха напълно неподвижни, възбудените им органи се докосваха, ръката й леко го придържаше. И толкова. Удоволствието беше невероятно, изтънчено, съвършено. Обагрено от очакването.

Майкъл прие играта, всяка фибра на тялото му усещаше пулсиращите вибрации на нейната женственост. Изобщо не беше необходимо да помръдва. Ароматът на тялото й се смесваше в странна комбинация с особената миризма на листенцата „ти“, той изпита чувството, че двамата са сами във вселената, увиснали сред звездите.

После тялото й леко помръдна, той беше убеден, че е свързано с неговото не само в една точка влудяващо възбуждаща, а с всяка молекула, с всяка нервна клетчица. Усети, че моментът на изпразването е близо. Опита се да го отложи, да продължи още малко това невероятно удоволствие. Но могъщата вълна на желанието пробяга по плътно притиснатите им тела, вече никой от двамата нямаше сили да се сдържа.

От устата му се изтръгна дрезгаво стенание, торсът му рязко се вдигна нагоре. В същия момент оттатък тъмната сянка на скалата нещо помръдна, до слуха му достигна някакъв звук. Приличаше на протяжен религиозен припев, придружен от глухо думкане на тъпан. Понечи да извърне глава в посока на звука, но Илайн се надигна и притисна гръд до устните му. Отново се разтопи в нея, после настъпи блаженото облекчение. Сладко и продължително, като началото…

Жожи Таки влезе в стаята на Шозо.

Той гледаше майсторски гримираното лице на Марлон Брандо върху осемдесетсантиметровия екран на телевизора. Побелелите сколуфи и дълбоко врязаните бръчки превръщаха актьора в напълно достоверен Кръстник.

— Къде щеше да е Майкъл Корлеоне, ако духът на баща му не бдеше над него? — промърмори Шозо.

Дон Корлеоне и внучето му бяха в градината, обляна от щедрите лъчи на слънцето. Старецът пъхна в уста резенче портокал и тромаво се затича след детето, което пищеше от престорен ужас.

— Ей сега ще стане, оябун — промърмори Шозо.

— Гледай, гледай!

Престореното ръмжене на Дон Корлеоне промени своя тон, тялото му политна напред и се стовари на тревата. Детето продължаваше подетата от дядото игра, без да си дава сметка какво е станало.

— Бедничкото! — промълви с насълзени очи Шозо. — Откъде може да знае, че дядо му вече е мъртъв?

— Шозо!

Шозо натисна един бутон на дистанционното управление и вдигна глава. Видял изражението върху лицето на Жожи, той се изправи:

— Отивам да си взема катаната.

— Няма да е достатъчно — поклати глава Жожи.

Шозо кимна и пристъпи към вратата на гардероба. Облече си черна, дълга до земята найлонова пелерина и се извърна:

— Така добре ли е? — от процепа на ръкава надникна дулото на пушка, майсторски прикрепена към подплатата.

— Добре е — кимна Жожи.

Както обикновено уличното движение беше много оживено. Сякаш градът не можеше да съществува без умопобъркващата автомобилна гмеж. Температурата на асфалта беше близо до точката на кипенето.

— Къде отиваме? — попита Шозо.

— На кея Такашиба.

След две пресечки, преминати влудяващо бавно, с непрекъснати потеглялия и спирания, Шозо свърна в една странична уличка и най-накрая увеличи скоростта.

— Какво ще правим на кея Такашиба? — извърна глава той.

— Нещо по-важно от Дон Корлеоне — отвърна Жожи.

Навлязоха в центъра на града. Слънчевите лъчи се отразяваха в хилядите бавно пълзящи коли и хвърляха странни отблясъци по стените на сградите. Пътуваха в северна посока, към Чийода-ку и Императорския дворец. На Шинбаши Шозо сви на юг и подкара успоредно на пристанището. Край тях се простираше огромната площ на терминала Шодоме, носовите сирени на стотиците товарни съдове във водата вземаха връх над грохота на уличното движение.

— Брат ти Масаши има бизнес на Такашиба, нали? — попита Шозо.

— Точно така — отвърна Жожи. Гледаше право напред, към ослепителното слънчево зайче, което играеше над радиатора на колата.