Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

Но токът на обувката му се закачи в някакъв ръждив пирон, коленете му се подгънаха и той се стовари по очи. Дайзо моментално се възползва от шанса и скочи отгоре му. Острието на ножа се насочи към гърлото на Жожи. Силата на удара беше такава, че щеше да свърши работа, дори и частично блокирана.

Жожи отчаяно се вкопчи в китката му.

В този момент се разнесе приглушен трясък, очите на Дайзо широко се разтвориха. Жожи беше стиснал счупения му пръст върху спусъка и жестоко го изви. Това предизвика изстрел, куршумът потъна в гърдите на противника му.

Шурна кръв, Жожи сподавено извика.

— Какво стана? — надвеси се над него задъханият Шозо.

— Почти ми видя сметката! — изръмжа раздразнено Жожи. — Това стана!

— Мъртъв ли е? — угрижено попита Шозо.

— Мъртъв е точно толкова, колкото последната змиорка, с която си вечерял — отвърна Жожи и внимателно вдигна глава. Някъде в дъното на коридора се чу приглушен звук. Една врата се отвори, иззад нея предпазливо надникна главата на въоръжен мъж.

— Какво става? — разнесе се приглушен глас от вътрешността на помещението.

— Не знам — отвърна боецът. — Стори ми се, че чувам изстрели. Долу е тъмно, нищо не мога да видя…

Но в стаята на бандитите горе не беше тъмно. Очите на Жожи широко се разтвориха. Всемогъщи Буда! Добре помнеше лицата на непознатите мъже, които не се отделяха дори на крачка от Мичико, не беше забравил и напрегнатото и поведение в тяхната компания. Едва сега всичко дойде на мястото си. Защото зърна личицето на Тори, внучката на Мичико, скрита в тази стая без прозорци, осветена от бледа и гола крушка. Един от бандитите нервно притискаше револвер в слепоочието на детето. Изглеждаше уплашен, Жожи побърза да скрие главата си зад дебелата дървена греда.

„Можеш да забравиш за брат си Масаши, беше му казала Мичико, когато Жожи я помоли за помощ. Не мога да се намеся, не мога да направя каквото и да било.“ А той, прекалено зает със собствените си грижи, беше пропуснал да забележи отчаянието в гласа на сестра си.

Много му се прииска да се втурне в стаята, по-точно в мизерната килия, да сграбчи Тори и да я притисне до гърдите си. Но онзи нервен бандит продължаваше да притиска дулото в главата на детето. Жожи си даде сметка, че няма да спаси Тори, единственото му оръжие в света на Масаши можеше да бъде изненадата.

— Бързо! — прошепна по посока на Шозо той. — Остави пушката тук, но преди това я избърши! — стори това със собствения си пистолет и го положи върху дъските. И двете оръжия бяха без серийни номера и никой не можеше да ги проследи.

Излязоха на улицата и бавно се насочиха към колата си.

— Хайде, потегляй! — дрезгаво нареди Жожи.

Шозо мълчаливо се подчини.

Служител на хотел „Плаца Атене“ почтително чакаше на летище Шарл де Гол в Париж.

— Bonjour, madame — поздрави той.

— Франсоа! — усмихна се приятно изненадана Лилиан Дос.

— Радвам се отново да ви видя, мадам — поклони се човекът и взе багажа й.

— Аз пък — че отново съм тук — отвърна тя на отличен френски.

Беше облечена в лятна рокля на лилави цветя, косата й беше сресана настрана и прикрепена с шноли, на шията й върху фина златна верижка се поклащаше самотна и изключително изящна сълзичка от изумруд.

Стоеше сред тълпата с лека усмивка на уста и търпеливо чакаше пристигането на куфарите си. Умът й се занимаваше с позната, винаги приятна игра — да разгадава националността на хората край себе си. Американец? Европеец? От коя европейска страна? Франция, Италия, Англия, Германия? Колко са източноевропейците наоколо? Може ли да направи разлика между поляк и югославянин, между румънец и руснак?

Последният въпрос беше сред най-трудните в тази игра. За отговора му се изискваше остро око и доста опит. Човек се научава да не обръща внимание на лицата, а да се концентрира върху облеклото. Лилиан насочи вниманието си към най-близкостоящите. Докато Франсоа събра всичките й куфари й сакове, тя беше разрешила загадката. Никой край нея не остана неидентифициран.

— Моля, мадам — галантно започна да я насочва хотелският служител. — За колата от тук…

Денят беше слънчев. В небето плуваха пухкави облачета, въздухът беше свеж и влажен, натежал от аромата на пролетни цветя. Лилиан знаеше, че през есента ще мирише на изгорели листа — една тежка и, специално за нея, доста тревожна миризма. Но независимо от сезона тук тя винаги имаше чувството, че вдишва аромата на тежко старо вино. Беше й приятно да усеща, че модерният живот все още не е успял да изтрие от лицето на Франция онази изтънчена помпозност, която винаги е била характерна за нейната култура.