Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

Дефанс и Халите тя възприемаше не толкова като отстъпление пред изискванията на действителността, колкото като екзотична добавка към очарованието на Париж — все така жизнено и привлекателно, все така омайващо. Да дишаш въздуха на Париж означава да обезсмъртяваш душата си, мислеше Лилиан. Кой беше написал тези думи? Може би Виктор Юго?

Въртеше глава във всички посоки, не искаше да пропусне нищо. Когато се включиха в оживеното движение на Периферик, сърцето й се сви от нетърпеливо очакване. Сякаш едва сега си даде сметка, че наистина се намира във Франция. Наближиха отбивката за Порт Мело и Франсоа ловко напусна магистралата. Стори го с такава скорост, че главата на Лилиан леко се завъртя.

Настани се в хотела, изчака да й напълнят ваната и доволно се отпусна в нея. После подсуши косата си, облече меката хавлия и разтвори широките френски прозорци. Стаята й беше на шестия етаж, една от малкото, които имаха широка тераса. Кафето и кроасаните вече чакаха на масичката, управителят на хотела дискретно беше преценил, че за шампанско все още е рано и издължената бутилка чакаше върху бюфета в своята сребърна купичка с лед.

Лилиан се отпусна на терасата и отпи глътка от силното черно кафе. Наоколо цвъртяха врабчета, далеч долу в градината на ресторанта тихо потракваха прибори. Персоналът вече зареждаше масите за обяд. Изложила тялото си на топлите слънчеви лъчи, тя вдигна от масичката последния брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Очите й попаднаха на статия, написана от бившия канцлер на Федералната република Хелмут Шмидт. Привлече я заглавието — „ЯПОНИЯ НЯМА ИСТИНСКИ ПРИЯТЕЛИ В ТОЗИ СВЯТ“. Изчете я, после се прехвърли на другите материали. Един от тях, препечатан от Обединените синдикати на пресата, цитираше мнението на корейски интелектуалци и политически лидери, които единодушно твърдяха, че днешна Япония представлява сериозна заплаха за мира в Далечния изток и целия свят. В друг материал се споменаваше, че двигателят на „Хюндай“ — най-добрата корейска кола в момента, се произвежда в Япония.

„Всички искат парите на японците, заявяваше известен учен от Сингапур. С една-единствена мисъл — не дай боже утре да разчитаме на тяхната милост. Американците идват и си отиват, но когато японците се настанят някъде, те остават там завинаги.“

Лилиан отпи нова глътка кафе и продължи четенето. Още няколко известни политически фигури от района на Югоизточна Азия изразяваха опасенията си от бурното настъпление на японския технически гений. Всички бяха единодушни, че този гений рано или късно ще се насочи към военните технологии и светът скоро ще се сдобие с оръжието на XXI век.

Като пример се сочеше свръхмодерният изтребител ФАКС, дело на компанията „Ямамото“. Според единодушното мнение на специалистите този самолет е толкова далеч от всичко създадено досега, че има опасност големите американски производители „Боинг“ и „Макдонъл-Дъглас“ да се окажат изтласкани от пазара.

Лилиан прелисти и останалите страници, но не откри нищо интересно в тях. Цветята в големи пръстени вази, наредени покрай оградата на лятната градина, грееха в ярки цветове. Глъчката се усили и тя надникна над парапета. Край масите се настаняваха първите клиенти.

В главата й изплува далечен спомен. Джонас я беше взел със себе си на един от многобройните приеми, — посещението им беше част от неговата работа. Филип пак го нямаше, беше отлетял за Банкок, или може би Бангладеш… Един Господ знаеше точно къде. За пръв път в живота си Лилиан видя събрани на едно място толкова медали и почетни лентички и разни други ордени, окачени върху тъмните ревери на присъстващите мъже.

Хванала Джонас под ръка и залепила на лицето си изкуствената усмивка на опитна стюардеса, Лилиан обикаляше залата и бавно осъзнаваше, че е попаднала в капан. Невероятно красивите жени, край които се плъзгаше, приличаха на манекените от витрина на моден бутик. Недокоснати от превратностите на съдбата и хода на времето, те прекарваха дните си в истински разкош. Подреждането и оцветяването на косите им отнемаше часове — точно толкова, колкото пиленето, лакирането и оцветяването на ноктите. После идваше ред на лицето — парна баня, почистване, масаж. Телата също не познаваха пощада — кални бани, специални благородни масла и шампоани. В паузата между тези сложни дейности и ежедневните шопинг турове тези жени съумяваха да се срещнат с колежките си от организационния комитет на поредната и, разбира се, най-важна благотворителна проява. Това им даваше чувство за собствена значимост, осмисляше съществуванието им.