Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

— Остави го — спря го тя. — Ще го свалиш, като се приберем у дома.

Той я погледна, после в главата му нахлуха спомените от отминалата нощ.

— Видях нещо ей там — посочи с ръка той. — Снощи, докато се любехме… Чух и някакъв странен звук. Какво беше то според теб?

— Не зная — сви рамене тя. — Вероятно някое нощно животно. Тук гъмжи от диви прасета и мангусти…

— Прасетата и мангустите не излизат нощем — поклати глава Майкъл. — Освен това ти нарочно ми попречи с тялото си…

— Това вече е без значение — изправи се тя и започна да се облича.

Майкъл докосна гирлянда около врата си.

— Каза, че тези листенца ще ни закрилят… Но от какво?

— Зависи в какво вярваш — сви рамене Илайн. — Според „кахуните“ това място продължава да бъде обитавано от боговете… Същите онези бойци, които са загинали тук преди много векове…

— Искаш да кажеш, че снощи съм чул тях, така ли?

— Защо не? — отново сви рамене тя. — Техните духове обитават целия остров…

— Едно е да чувстваш присъствието на духовете, съвсем друго да ги видиш!

— Ако не вярваш, значи не се е случило — прошепна Илайн. — Но ще ти кажа нещо… Боговете, които са се сражавали тук, наистина са носили щитове от костенурки…

Майкъл озадачено я погледна, не можеше да разбере дали се шегува, или говори сериозно.

Тя се наведе и го целуна по устните.

— Не гледай толкова подозрително. Това е истината. Достатъчно е да се обърнеш към историята на Мауи…

Майкъл замислено довърши тоалета си.

— Сънищата не съществуват — тихо промълви той. — Те придобиват очертания от подсъзнателното у нас, а не от заобикалящата ни среда.

— Човешкият мозък е нещо ирационално, Майкъл. Отдавна би трябвало да знаеш това, но въпреки всичко търсиш обратното…

— Светът на духовете те привлича неотразимо, нали? — вдигна глава той. — Но едновременно с това знаеш, че той не може да бъде заместител на реалния живот.

— За какво говориш?

— Просто намеквам, че това може би е още един опит да се избяга от действителността…

— Като булимията?

— Само ти знаеш отговора на този въпрос — сви рамене той.

— Нищо не знам — тъжно поклати глава тя. — Защото единственият урок на живота, който помня добре, ми препоръчва да не вярвам на нищо и на никого — обърна се и започна да се спуска по тясната пътечка.

— Дори и на себе си? — тръгна след нея Майкъл.

— Особено на себе си!

Коленичила пред олтара на богинята лисица, Мичико усети чуждото присъствие зад гърба си.

— Мичико? — прозвуча гласът на Жожи.

— Здравей, братко — отвърна, без да се обръща тя. — Как си?

— Трябва да поговоря с теб.

— Почакай да приключа с молитвите си и ще се разходим в градината.

Жожи погледна двамата едри мъже, изправили се на крачка зад Мичико, и поклати глава:

— Не, искам да говорим насаме.

Главата му беше извърната така, че пазачите да не виждат движението на устните му.

— Ако става въпрос за Масаши, отговорът ми ти е известен…

— Моля те, Мичико. Зная кои си тези пазачи. Трябва да говорим на четири очи.

Тя долови отчаянието в гласа му и леко кимна с глава:

— Добре.

Замисли се за момент, после добави:

— Може да стане по времето, което използвам за тоалет… В шест часа… Помниш ли онова място от оградата, което се нуждаеше от поправка?

— При дупката на лисиците?

— Да. Вместо да я запуша, аз всяка сутрин ходя да проверявам дали мястото е свободно. Лисиците трябва да имат достъп до тук. За тях това е свещено място… — на лицето й се появи усмивка, не искаше пазачите да разберат, че разговорът е сериозен: — Дупката е достатъчно широка, за да се промушиш през нея. Ела на входа на кухнята малко преди шест. Ще кажа на готвачката да те пусне.

В шест без четвърт Жожи се промуши през лисичата дупка в бамбуковата ограда и тръгна към вратата на кухнята. Възрастната готвачка, служила дълги години в къщата на доведената му сестра, бързо го вкара вътре. Поведе го към стаите за почивка, почука на една от плъзгащите се врати и леко кимна с глава.

Жожи се отпусна на колене и влезе. Стаята беше изцяло от камък, запълнена с гореща пара. В дъното се виждаше голият гръб на Мичико, температурата беше толкова висока, че той веднага започна да се поти.

— Отстраних момичетата — каза Мичико. — Казвай каквото имаш да ми казваш, Жожи… Времето ни е малко.

— Разбрах къде крият Тори.

За момент му се стори, че Мичико не го е чула. После тялото й потръпна, от устата й се откъсна тих вик: