Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

„Как можах да допусна, че ще мога да се включа в подобна компания, беше се запитала Лилиан. Приемайки поканата на Джонас, би трябвало да си запиша час при психиатър!“ Изпита дълбоко чувство на срам, имаше усещането, че играе в някаква пиеса на абсурда, уплаши се. „Всеки момент мадам Пиер Кроа дьо Гер-Сен Естоф, изправила се ей там, ще разбере, че моето място съвсем не е тук! А после, прибягвайки до идиоматичния си английски език, несъмнено овладян на Лазурния бряг, тя ще извика униформената охрана и ще нареди да ме изгонят. Открито, пред очите на всички.“

„Какво?! Тя няма благородническа титла?! Но от какво семейство произхожда? Дъщеря на действащ генерал? В армията? Пресвета Дево! Нима е възможно? Но как е успяла да се промъкне тук? Нима не разбира, че това място е неподходящо за нея?“

Лилиан неволно потръпна. Думите им — тоест тези, които тя им сложи в устата, — я накараха да усети ударите на сърцето си, шампанското изведнъж й загорча.

В един момент Джонас се обърна към посланика на Австралия до себе си — млад и амбициозен дипломат от кариерата, и шеговито го попита знае ли за какво мечтаят американците. Онзи вдигна глава, очите му светнаха в очакване.

— Американските мъже мечтаят за власт, а жените им за един втвърден пенис — две неща, които поразително си приличат.

Последвалият смях я накара да се почувства още по-неудобно. Просто защото анекдотът беше за сметка на нежния пол. А тя беше жена, беше и част от тяхната компания. Дори мъж с далеч по-малко мозък в главата би си дал сметка за некавалерското им поведение. Да не говорим, че Джонас би могъл да направи и задължителния банален жест на внимание. И да каже нещо от сорта на „присъстващите се изключват, разбира се“… Там, на онзи помпозен прием, тя беше просто негова добавка , нещо като декор за мъжкото му самочувствие.

Още помнеше хладното свиване на стомаха си. Помнеше и обстановката — разкошна зала в колониален стил, тапети в синьо, бяло и златно, огромни петметрови френски прозорци, закрити от красиви копринени завеси. Келнерки в снежнобели престилки сновяха между благородните мъже и им поднасяха разхладителни. Келнерки, разбира се. Тук присъствието на обслужващ персонал от мъжки пол се считаше за обида.

Австралиецът продължаваше да разговоря единствено с Джонас, за него тя просто не съществуваше. Някакъв бригаден генерал от Пентагона, военен аташе бог знае къде, направи опит да я заговори. Но думите му й прозвучаха като тибетско наречие, не успя да разбере абсолютно нищо.

Бузите й пламтяха, все още не можеше да приеме, че току-що чутата от австралиеца фраза се отнася за нея. „Това животинче до рамото ти изглежда наистина приятно“, небрежно подхвърли на Джонас дипломатът от кариерата.

Направи усилие да пусне ръката на Джонас. Обърна се и тръгна към дамската тоалетна. Стори й се страхотно несправедливо да търси закрила от мъжката бруталност именно в подобно помещение.

Погледна се в огледалото. Останала сама, най-сетне си даде сметка какво е породило хладното свиване на стомаха й. Яростта. Тя не беше насочена конкретно към онази австралийска свиня. Просто защото този човек не означаваше нищо за нея. Не беше насочена към Джонас, макар че той би трябвало да се съобрази с нейното присъствие. Но кучето си е куче — то не говори, а просто изпълнява заповедите на господаря си.

Там, в малката кабинка на тоалетната, Лилиан плака така, както не беше плакала дори в собствената си спалня. Защото тази спалня не беше само нейна, а и на Филип…

В онзи момент изпитваше огромна омраза към съпруга си. Винаги я оставяше сама, винаги в ада на безкрайното очакване. Мразеше го, защото я беше принудил да води живот, който ненавижда.

Утрото завари телата им плътно притиснати. Листенцата на „ти“ бяха започнали да потъмняват, ароматът им изчезна.

Майкъл потръпна и отвори очи. По ръката му пропълзя бръмбар, тромаво стъпи на скалата и изчезна в някаква пукнатина. Докосна Илайн и тя се събуди. Очите й, широко отворени, се заковаха в лицето му. Той потръпна от хладното им безразличие, сякаш студен вятър беше разделил голите им тела. След миг това чувство се стопи, Илайн се завърна от далечното си мрачно убежище.

— Добро утро — прошепна той и я целуна по устните.

Тя протегна ръка и прокара пръст по брадичката му.

— Добре ли спа? — попита той.

— Да — кимна тя. — Не сънувах нищо. Това не ми се беше случвало от години.

— Аз пък цяла нощ не можах да се отърва от кошмари — призна Майкъл. — Сънувах някаква безкрайна битка между древни рицари, носещи кръгли брони от черупката на гигантски морски костенурки… — стана и започна да се облича, ръката му автоматично понечи да свали повехналия гирлянд.