Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

— Не съм в положение да преценявам колко струва думата ти — рязко отвърна Нобуо. — За това трябва да се посъветваш с духа на баща ти. Той положително знае отговора.

— Смъртта на баща ми беше карма , нали.

— Предполагам, че кармата уби и Хироши — горчиво поклати глава Нобуо. — Но не е така… Каквото и да казваш, аз зная, че именно ти уби брат си. Сега си оябун и аз съм принуден да ти служа. Но нашият съюз не беше създаден от убийството на Хироши, а от твоето вероломство. Докато съм жив, няма да ти простя, че отвлече внучката ми!

— Аз? — невинно попита Масаши. — Нима имам вина за това, което съм сторил? Създадох и пуснах в действие една изключително ефикасна машина и нищо повече. Такава машина дори баща ми не можеше да си представи. Не бъди толкова мрачен, Нобуо. Ти градиш историята. С това, което създаваме, ние ще бъдем владетели на нова Япония!

Или ще бъдем изтрити от лицето на земята заедно с всички живи същества в тази страна, мрачно си помисли Нобуо.

Омайна птича песен. Слънчевите лъчи прозират между дебелите дървесни стволове. Жужат насекоми, някъде в тревата бълбука невидимо поточе.

Илайн върви към него, усмихва се. Върви бавно, уверено.

После нещо пропуква, като далечен пушечен изстрел. Майкъл крещи името й, но тя изчезва сред скалното срутване. Надолу, към бездънна пропаст…

Тътенът се подема от ехото, превръща се в гръмотевица…

Майкъл рязко се събуди. Знаеше, че беше изкрещял името на Сейоко, а не на Илайн.

Обзе го дълбока депресия. В мрака на нощта се чуваше единствено собственото му дишане. За момент не успя да разбере къде се намира. После разбра беше в къщата на Илайн и вероятно цял ден беше спал.

Стана и тръгна към банята. Напълни ваната и се отпусна в студената вода. Три минути по-късно излезе и започна да се разтърква с хавлията. Не запали осветлението. Увил хавлията около кръста си, той тихо излезе на верандата, която опасваше къщата.

Вятърът леко шумолеше в листата на палмите. Малки лампички осветяваха градинските насаждения.

Някои от храстите бяха толкова близо, че можеше да ги докосне с ръка. Зад тях се издигаше величественият планински масив. Въздухът беше напоен с аромата на цъфтящ ананас.

Скоро ще се съмне, помисли си той. Къде ли е избягал Уде? Не знаеше точното място, но в замяна на това разбираше отлично къде трябва да търси — в Токио. Там ще открие Одри, там ще разбере кой и защо е убил баща му.

Шужи Шурикен.

Приклекна и започна бавно да си поема дъх. Гласът му едва чуто прошепваше „У“. Съществуване „Му“. Несъществуване. „Суйгетцу“. Лунна светлина по водата. „Йо“. Вътрешна чистота. „Шин“. Владетел на духа. „Сен“. Мисълта предхожда действието. „Шинмьокен“. Мястото, където прониква върхът на сабята. „Кара“. Пустотата. „Зиро“. Мястото, на което Пътят е безсилен…

„Суйгетцу“. Лунната светлина по водата. Този израз означаваше заблуда. Всичко, което възприемаш тук, се базира на заблудата , беше казал някога Цуйо. В Шинтоистката религия заблудата, която се превръща в истина се нарича „ШИМПО“ — загадка, мистерия. Твърди се, че „ШИМПО“ позволява на хората да притежават вяра. Единствено, защото тази вяра е скрита. Но за боеца „ШИМПО“ е стратегия. Да допуснем, че ти искаш да заблудиш противника, да му покажеш, че дясната ти ръка е ранена. Правиш всичко възможно в тази посока, успяваш да промениш избраната от него стратегия и по този начин го побеждаваш. Нима заблудата не се е превърнала в истина?

Когато успееш да промениш начина, по който противникът възприема околната среда, ти си постигнал истинско съвършенство в стратегията.

Дали Илайн не практикува „шимпо“? Дали умишлено не се обвива в тайнственост, или просто е толкова открита и непосредствена, колкото изглежда? В съзнанието на Майкъл отново изплува последният му ден в школата на Цуйо. Колко беше лесно да разгадае намеренията на сенсея! А какво беше казал баща му след това? Първо трябва да идентифицираш злото, а после да се бориш с него. Накрая трябва да направиш всичко възможно това зло да не с е превъплъти в теб. Колкото по-възрастен ставаш, толкова по-трудно ще ти бъде да постигаш това.

Къщата спеше, отговори на въпросите му нямаше.

Пътят означава истина, помисли си Майкъл. Той е „тендо“.

Рязко се изправи и влезе вътре. Взе телефонния апарат в кухнята и набра номера на летище Кахулуи. Направи си резервация за един от полетите по вътрешните линии, след това се свърза с международното летище на Хонолулу. Най-накрая набра домашния телефон на Джонас.