Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

Отсреща вдигнаха още при първото позвъняване.

— Чичо Сами?

— О, Майкъл. Как си?

Беше му се обадил веднага след като напуснаха къщата на Ичимада Дебелака и се бяха настанили тук. Кога беше това? Вчера? Разказа му всичко, което се беше случило от пристигането му в Мауи насам.

— Някакви новини за Одри? — попита накрая той.

— Все още нищо — отвърна Джонас. — Но ти не се отчайвай, правим всичко възможно после побърза да смени темата: — Свързах се с федералните власти в Мауи, никой няма да те разпитва за касапницата в дома на Ичимада.

— Мисля, че предчувствието ти за Япония ще излезе вярно — промълви Майкъл. — Всички следи водят натам, тази сутрин вземам първия самолет за Токио.

— Направи това, което считаш за необходимо, синко — отвърна Джонас. — Аз тук съм изправен пред дълбока криза, изглежда няма да успея да я преодолея. След цяла година тежки преговори за постигане на военно-търговско споразумение с Америка японците изведнъж смениха позицията си. Вчера техният министър-председател официално уведоми президента, че Япония анулира всички индивидуални търговски споразумения между нейни и наши фирми. Без обяснения, без причини. В момента няма никакви изгледи за възобновяване на преговорите.

Цялата нощ прекарах на Капитолийския хълм. Конгресът реагира така, както се очакваше — гласува закон за митата и тарифите, който си прилича като две капки вода със закона Смут-Хоули, приет преди няколко десетилетия. Преди десет години Америка вероятно би се справила с последиците от подобен удар, синко. Но днес това е невъзможно. Въпреки това никой пет пари не дава за жестоката депресия, която ще настъпи и националната икономика след приемането на този строго протекционистичен закон!

— По всичко личи, че си затънал до гуша в работа — отбеляза Майкъл.

— На всичкото отгоре има голяма вероятност БЕМТ да бъде закрито завинаги — въздъхна Джонас и с няколко думи му разказа за доклада, който му беше показала Лилиан.

— Добре ли си, чичо Сами? — попита Майкъл, доловил нещо необичайно в гласа насреща.

— Честно ще ти кажа, че този път нямам увереност в победата — тежко въздъхна Джонас.

Майкъл окачи слушалката, душата му се изпълни с дълбока тревога. Върна се обратно на верандата, пое с пълни гърди свежия нощен въздух. Тук, в сърцето на долината Иао, имаше чувството, че наистина се намира в някакъв приказен замък.

Зад него нещо прошумоля. Обърна се и видя, че Илайн е отворила стъклените френски прозорци на спалнята си. Беше облечена в джинси и мъжка риза с дълги ръкави, косата й меко блестеше на лунната светлина.

— Чух, че си тук — прошепна тя.

— Съжалявам, не исках да те будя.

— Вече бях станала — отвърна тя и обърна лице по посока на долината. — Тук нощите са прекрасни… По-прекрасни дори от дните, ако това изобщо е възможно…

— Луната е толкова ярка, че човек вижда всяка песъчинка в тази долина — кимна Майкъл.

— Не съвсем — отвърна Илайн. — Тук има места, на които от векове не е стъпвал човешки крак.

— Вероятно защото са труднодостъпни заради растителността, нали?

— Не — поклати глава тя. — Защото никой няма желание да иде там. Това са свети места, истински еталони във времето и пространството. Древните богове продължават да ги обитават… Така мислят голяма част от хавайците…

Майкъл усети, че момичето говори напълно сериозно, сам той не изпита дори частица от очаквания скептицизъм.

Физиците твърдят, че земното притегляне или неговото отсъствие са факторите, които ръководят Вселената , каза му веднъж Цуйо. Но в същото време вярата ръководи съзнанието. Във всички случаи съществуват много места, на които действат не физични закони, а именно вярата. С течение на времето ще ги откриеш. Няма значение дали сам ще сториш това, или ще ти помогна и аз…

— Ще ме заведеш ли на някое от тези места? — вдигна глава Майкъл. — Искам да видя къде живеят хавайските богове.

Тя втренчено го погледна, очевидно не можеш да разбере дали се шегува, или говори сериозно.

Колебанието й беше кратко, главата й кимна.

— Добре. Но то е високо в планината, трябва дълго да се катерим…

В съзнанието на Майкъл отново изплува кошмарният сън, за миг преживя с разтърсваща сила трагедията, разиграла се преди години в планината Йошино. Отново крещеше името на Сейоко, отново го обзе чувството на огромно отчаяние.

— Няма значение — каза с отсенка на колебание той, безпогрешно доловил вълнението в душата й. До полета за Хонолулу имаше достатъчно време.