Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

Разговаряха на японски. Шина може би мислеше, че това е знак на любезност, но на практика Карск искаше да долавя всички нюанси на разговора. Той беше абсолютен полиглот, твърдо вярваше, че когато обменът на информация става на трети език, това неизменно се отразява на ценните подробности. По тази причина владееше до съвършенство дванадесет езика, плюс още два пъти по толкова наречия.

— Напомням ви да изтриете всички руски букви и цифри от опаковката на стоката — продължи Шина. — Не искам някой да прояви любопитство относно нейния произход.

Особено Масаши, добави мислено той. Масаши ненавиждаше руснаците с цялата си душа.

— Бъдете спокоен — отвърна Карск. — Ние също нямаме интерес от това — дори не му се искаше да мисли за последиците от едно евентуално разкритие. — Сега да поговорим за останалото…

— Ликвидацията на клана Таки е в пълен ход — докладва Шина, в гласа му прозвуча нескрито удовлетворение.

Чудесно е, когато хората, които работят за теб, мислят еднакво с теб, доволно въздъхна Карск. Особено онези хора, на които дори през ум не минава, че работят за теб. Просто защото си успял да ги приласкаеш, да ги накараш да повярват, че са твои равноправни партньори. Козо Шина беше един от тях.

— Хироши Таки е мъртъв — продължаваше доклада си Шина. — Аз организирах нещата, макар Масаши да издаде окончателната заповед. Точно според уговорките ни. Сега, пак в съответствие с тях, аз успях да скарам двамата братя, които останаха…

Очите на Карск механично следяха движението на колите по недобре почистената от сняг магистрала долу, късчетата лед, които хвърчаха изпод колелата.

— Понякога се питам на кое повече се радвате — тихо промълви той. — На новия статут на своята родина в света, или на унищожението на това, което е създал Ватаро Таки…

— Задавате си странен въпрос — отвърна Шина. — Особено след като знаете, че двете неща са неразривно свързани. Джибан никога не би постигнала своите цели, ако Ватаро беше жив. Япония никога не би заела своето достойно място в света. А вие никога не бихте повалили Америка на колене…

— Може би отвърна Карск. — Но тогава положително бихме открили друг начин за това…

— Невъзможно, Карск — възрази Козо Шина. — Припомнете си историята. Вие, руснаците, можете да завладеете чужда страна единствено с помощта на Червената армия…

— Ние не се стремим да завладеем САЩ — отвърна Карск. — Подобно начинание, дори и да завърши с пълен успех, бързо би обезкървило страната ни. За разлика от това, което мислите, аз внимателно чета историята на Русия и света. Давам си сметка, че Римската империя се е самоунищожила именно защото е завладяла прекалено големи територии. Римляните ги е бивало само в едно да воюват. Побеждавали са всички противници, но това е била първата и по-лесната част от задачата им. Трудната част, в крайна сметка и невъзможната, е била друга — да задържат завзетите земи под свой контрол. Върху тези земи са живеели различни народи, всички те са искали свободата си. Издръжката на огромната армия е това, което довежда до банкрута на империята. Ние нямаме намерение да повтаряме тази грешка.

— Тогава какво искате да сторите на Америка? — попита Козо Шина.

Карск внимателно наблюдаваше струйките дим, които бавно се издигаха към тавана. Рамото му замръзна, опряно на рамката, зад стъклото отново започна да вали сняг. Това е то московската пролет, мрачно поклати глава той. Дъвчейки филтъра на цигарата, той неволно се запита защо пуши само когато си е у дома в Русия.

— Онова, към което и вие се стремите в дългосрочен план — тихо отвърна той. — Пълната разруха на американската икономика, Шина-сан.

Уде се върна в Хана облян в кръв. Пред очите му се появи видението, което го мъчеше от известно време насам. Беше се превърнал в слънце и гореше като факла. Излъчваше ярка, ослепителна светлина, животът му пулсираше сред нажежени пламъци. А после започна да кърви. Какво представлява божествената течност, която се отделя от една наранена звезда. Плазма? Магма? Това нямаше значение. Защото Уде-слънцето отделяше кръв. И докато кървеше, в душата му се събираше отчаянието. Имаше чувството, че се разделя със светлината и топлината, със самия живот…

Започна да крещи и не спря, докато жената до него не натика в гърлото му двадесет и пет кубически сантиметра „Торазин“.

Сега, полусляп, в здрача на къщата на Ичимада Дебелака в Хана, Уде сграбчи жицата, която пристягаше Одри към дървения стол. Тя беше отпуснала глава на гърдите си, наложи му се да й удари няколко силни плесника, за да я върне в съзнание.