Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

— Но го уважаваш, нали?

Как ли бих могъл да отговоря на подобен въпрос, въздъхна в себе си Майкъл. Филип Дос не беше президент на някоя просперираща компания, за да може момчето му да се гордее с него и да го сочи с пръст на приятелите си. От друга страна, той се беше издигнал сам, със собствени сили и възможности.

— През по-голямата част от живота си нямах никакво понятие с какво се занимава той — призна на глас Майкъл. — Затова не зная дали мога да отговоря точно на въпроса ти… — планините наоколо вече бяха задени от ярка светлина, пожарът на новия ден лумна над гъстите яркозелени листа на дърветата. — Сега вече зная, но все още ми е трудно да разбера всичко това. Положително се възхищавам от него, той е притежавал силна вяра в своите идеали…

— Но? — изгледа го продължително тя, безпогрешно доловила нотката на съмнение в гласа му.

— Не съм сигурен, че одобрявам това, което е вършил…

— Какво е било то?

— Я ми кажи нещо за твоя баща! — рязко смени темата Майкъл.

Илайн отново беше вдигнала чашата с чай, но сега я държеше пред себе си като шит.

— Уважавам го — прошепна тя.

— Но? — сега беше негов ред да долови неизказаното.

— Но нищо! — отсече тя и сведе очи към дебелия порцелан в ръцете си.

— Добре — въздъхна той. — Няма да те насилвам, след като не искаш да говориш…

Но тя искаше. При това страшно много. Никога през живота си не беше срещала човек, с когото да сподели своите интимни тайни, най-малко й се искаше да обременява с тях родната си майка.

— Баща ми никога не ми е обръщал особено внимание — тихо започна тя, очите й останаха заковани в зеленикавата течност. — Винаги мама се е грижила за мен, той се занимаваше с фамилния бизнес. Не обичаше да му се месят, не позволяваше на мама да му дава съвети, макар че тя беше надарена с прозорлив ум — чашата напусна ръцете й и звънна върху масата. — Почти не го виждах в годините на детството… — изведнъж й стана трудно да продължи, едва сега си даде сметка колко е трудно да облечеш в думи това, което цял живот си носил в душата си. Но тя имаше нужда от това пречистване, вече беше сигурна, че от години е търсила човек, на когото да се довери. — Имаше и друг човек — с въздишка продължи тя. — Един мъж, приятел на мама… Идваше да ме вижда, разговаряше с мен. Отначало мислех, че го прави по молба на мама, но после, бавно и постепенно, започна да ми става ясно, че той го прави по собствена воля… Просто защото ме обича — очите й се насълзиха, принуди се да стисне клепачите си. — Мама винаги беше искала да повярвам на този човек. Да повярвам в някого , но преди всичко в него.

— Защо?

Илайн се преви на две, ръцете й здраво обхванаха рамене.

— Защото тя му вярваше. Защото след смъртта на дядо беше много важно да повярваме на някого — лъчите на утринното слънце проникнаха в стаята и докоснаха лицето й. Майкъл видя сребърните нишки, които се спускаха по него. — Не искам да говоря повече…

— Илайн!…

— Не! Остави ме на мира!

Заедно с утринното слънце между тях се настани някакво странно отчуждение. Сякаш вместо да ги направят близки, спомените за семейството ги бяха раздалечили на хиляди мили.

Това не би трябвало да става, когато двама души разкриват душите си, мрачно помисли Майкъл.

Евгений Карск пушеше цигара. Чакаше телефонното позвъняване и наблюдаваше жена си. Тя опаковаше багажа му със сръчността, с която вършеше всичко.

— Искам да ходиш на дачата, докато ме няма — каза той и издуха дима в неподвижния въздух на спалнята. — Ще ти се отрази добре да се откъснеш за малко от Москва.

— Още е студено — отвърна жена му — привлекателна брюнетка със стройна фигура и елегантно облекло. „Добре съм я избрал, помисли Карск. Продължава да е красива, въпреки че е родила и отгледала три деца.“

— Какво от това? — попита на глас той, натисна фаса в пепелника и веднага запали нова цигара. — Нали си имаш кожено палто?

— Самурът е за операта — отговори жена му с обичайната си практичност.

Карск само изсумтя. Обичаше да излиза с нея, когато носеше това палто, обичаше да чувства завистливите погледи на по-младите офицери. Да, изборът ми не беше лош, увери се още веднъж той.

— Както искаш — промърмори. — И без това винаги правиш каквото си наумиш. Просто си помислих, че можеш да си починеш, докато аз пътувам, а момчетата са в пансиона… Московската зима е мрачна и противно продължителна.

— Не аз, а ти си този, който мечтае за Европа — изтъкна тя и се зае да изчетка един от костюмите му, който трябваше да влезе в куфара. — На мен и тук ми е добре.