Винс Флин - Всичко е лично

— Премисли си всичко около последната си операция?

— Истанбул ли имаш предвид?

— В колко операции общо си участвал?

— Извинявай… Да, мислих за това.

— Има ли нещо, което би направил по различен начин.

Рап вървеше, без да вдига поглед.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.

— Вече сме приели факта, че действа без наше знание. Казах ти. Част от работата ми е да ти помогна да се усъвършенстваш. Въпросът ми е свързан с тактиката. Като премислиш всичките си действия в градинката онази сутрин, когато реши да убиеш Шариф, има ли нещо, което би направил по различен начин.

— Не знам — искрено отвърна Рап. — Всичко просто се случи.

Хърли кимна. Ситуацията му беше позната.

— Това е едновременно добре и зле, хлапе. Може би имаш талант за това. Имаш вродено самообладание и така нататък. Или… просто си извадил късмет. Само времето ще покаже какъв е случаят, но от това, което научих, една от постъпките ти очевидно е била глупава.

— Коя? — попита Рап и насочи цялото си внимание към Хърли.

— Четох полицейския доклад.

Това изненада Мич, макар че не можеше да си обясни защо.

— Изстрелът в сърцето… било е от упор. Буквално. Докладът е ясен в това отношение. Дулото на оръжието е било в пряк контакт с палтото на Шариф.

Рап кимна. Спомни си много добре онзи миг.

— Защо го направи?

— Исках да го убия.

Хърли спря и го погледна изпитателно.

— Хлапе, гледал съм те как стреляш. Не си точен колкото мен, но си много добър и постоянно се усъвършенстваш. Нима си се съмнявал, че ще го улучиш от, да речем, три метра?

Рап не отговори.

— Защо трябваше да сядаш до него?

— Не знам.

— Не ме баламосвай — усмихна се по-възрастният мъж. — Поддал си се на личните чувства, нали?

Рап се замисли за онази сутрин преди по-малко от седмица. Отново изпита онова чувство. Онази частица от секундата, когато бе решил да седне до Шариф, за да го погледне в очите. Той кимна бавно:

— Да… май си прав.

Хърли стисна зъби, докато избираше внимателно думите си.

— Сега… няма да те лъжа, че не е имало случаи… случаи, когато съм изпитвал известно удоволствие, че изпращам някой от онези мръсници в ада… но в нашия занаят трябва страшно да внимаваме. Винаги избирай подходящата обстановка. Никога на обществени места, както си направил. Можеше да е въоръжен и да те види, когато сядаш до него. Много непредвидени неща можеха да се случат.

— Знам.

— Запомни, че на обществени места трябва да изглеждаш естествено. Точно затова ти показах метода с раменния кобур. Затова се упражняваме с него. Когато поглеждаш часовника си, това не прави впечатление на никого. Когато сядаш на пейка толкова близо до друг човек, някой може да забележи. Достатъчно, за да се загледа по-продължително в теб, а понякога това е достатъчно, за да те провали. Докато се усетиш, полицията ще бъде по петите ти. — Хърли го изгледа сериозно. — Повярвай ми, изпитвал съм го.

— Как?

— Ходил ли си във Венеция?

— Да.

— Каналите.

Хърли направи жест, сякаш се гмурка.

— Скочил си в някой канал? — изненада се Рап, като си спомни гадната зеленикава вода.

— Е, беше преди трийсетина години. Тогава не бяха толкова мръсни.

Преустроеният склад беше с неизмазани тухлени стени и масивни греди, скрепени с дебели стоманени скоби и големи болтове. Подовете бяха голи дъски, най-вероятно чамови, лакирани в по-светли тонове за контраст с тъмночервените тухли. Мебелировката беше скромна. В сиво и синьо. Конструкции от дърво и метал. Дълги прави линии и материали, които се чистят лесно. Чиста ергенска практичност. Апартаментът беше ъглов, с две балкончета: откъм главната спалня и откъм дневната. Имаше още една спалня и остъклена веранда с бюро и разтегателен диван. Когато Рап и Ричардс пристигнаха, Хърли бе подготвил всичко.

Масата в столовата беше покрита с мушама. Хърли внимателно я дръпна, за да покаже материалите, които бе събрал през изминалите три дни. Мишената беше банкер на име Ханс Дорфман. Изглеждаше невинен, но нима това не важеше за повечето банкери? Вината на Дорфман според Хърли бе в това, че дружеше с неподходящи хора.

— Може би се чудите защо му е на образован човек с християнско възпитание да помага на банда ислямски терористи — заговори старият шпионин.

Ричардс погледна черно-бялата снимка на шейсет и три годишния банкер и призна:

— Да.

— Официално това изобщо не ви влиза в работата. Когато получим задача, няма място за въпроси… нали?