Винс Флин - Всичко е лично

Саяд знаеше, че през последните години влиянието на Иванов значително се е увеличило. В дните на Политбюро черноборсаджийството бе толерирано, но не и показвано открито. По време на прехода от плановия пазар към централизирано контролиран лъжекапитализъм хората, които бяха съумели най-успешно да се възползват от положението, бяха именно служителите на КГБ. Те имаха необходимото въоръжение, човешки ресурс и информация, за да изнудват и дискредитират всеки, който не иска да ги пусне на трапезата си, а Иванов имаше огромен апетит.

Руснакът видя Саяд и изрева името му. Опита се да стане, но беше заклещен между двете девойки, затова се отказа и пак седна.

— Асаф, радвам се да те видя!

Иванов подаде огромната си ръка с масивни пръстени на показалеца и кутрето.

— Удоволствието е мое, Михаил — излъга Саяд. Пресегна се през масата и стисна ръката на руснака.

— Ако ми беше отказал и този път, щях да изпратя хора да те докарат — обяви Иванов и се изкикоти гръмогласно, но очите му останаха сериозни.

Саяд също се засмя престорено. Последната забележка на руснака явно бе с цел да бъде запомнена. Той трябваше да се сеща за нея всеки път, когато Иванов искаше да го види. Толкова му се искаше тази вечер да свърши, а тя едва сега започваше.

Руснакът поръча бутилка скъпо бордо и представи момичетата на Саяд. Русата се казваше Алиса, а червенокосата — Светлана. Втората изведнъж силно се заинтересува от сирийския шпионин. Точно така го представи Иванов — шпионин, не нещо друго. На руснаците това определение вероятно им звучеше вълнуващо, но за арабина то бе обида — една от многото, които несъмнено щеше да се наложи да изтърпи в тази зимна вечер.

Руснакът поръчваше бутилка след бутилка, ястие след ястие. Саяд се почувства преял още преди да донесат основното. Иванов отклоняваше разговора от всяка сериозна тема, а ръцете на Светлана все се оказваха в скута на арабина. Саяд нямаше илюзии за външния си вид. Той бе хубав мъж, но не достатъчно, за да привлече вниманието на двайсетгодишна манекенка. Несъмнено Иванов я беше извикал, за да обслужва госта. Арабинът се запита дали ще я бият, ако той откаже да спи с нея.

След като раздигнаха чиниите, Иванов се обърна към Алиса и й посочи изхода, кимна на Светлана да я последва. Каза им да отидат на бара и да си поръчат десерт. Когато тръгнаха, той ги изпрати с пошляпване по задника. Те се обърнаха, като едната го изгледа кокетно, а другата се престори на нацупена. Иванов се изсмя и ги изпрати с поглед, докато се отдалечаваха към бара. После, сякаш изведнъж превключи на друга програма, лицето му стана сериозно. Прошепна нещо на единия телохранител, стана и се настани само на педя от Саяд. Завесите се спуснаха и двамата останаха сами.

— Опитваш се да ме избягваш — отбеляза, като се усмихна накриво. Очите му заблестяха заплашително.

Гостът се опита да се измъкне:

— Не обичам да пътувам и тялото ми не е свикнало с този студ. Не исках да ви обидя.

— Аха… Е, разбирам те. През лятото Дамаск е непоносим. Но не се притеснявай, не съм се обидил — излъга руснакът. — Просто случаят е спешен. Имаме да обсъждаме много важни неща.

— Да, знам — опита се да не му противоречи Саяд.

Иванов отпи глътка вино и попита:

— От колко време се познаваме?

— Отдавна. Може би от дванайсет години.

— По-точно тринайсет. И сме създали на американците повече главоболия от всеки друг. — Той размаха юмрук. — Всеки път, когато се опитат да се бъркат в нашите работи, ние ги натирваме.

— Вярно е — съгласи се Саяд, без да споменава за многобройните пъти, когато руснаците се бяха месили в неговите работи.

— И сега отново са решили да ни се месят.

Арабинът седеше и втренчено гледаше скъпото френско вино в чашата си. Чувстваше погледа на Иванов върху себе си. Сви рамене и измърмори:

— Не съвсем.

— Аз дочух друго.

— Какво сте чули?

— Чух, че сте заловили един от тайните агенти на ЦРУ.

Саяд закипя от гняв, идеше му да убие някого. Сигурно ония кретени в Дамаск бяха издали информацията на руснаците. Изобщо имаше ли в тайните служби на правителството му някой, който да може да пази тайна? Съзнавайки, че няма как да отрече, той отговори:

— Хванахме ги да душат наоколо, но не съм убеден, че този агент играе някаква важна роля.

Руснакът се усмихна:

— Не бъди толкова скромен.

Саяд не знаеше какво да отговори, затова вдигна чашата и отпи глътка вино.

— Казаха ми, че този човек работи за оперативния им отдел. Че е пряко подчинен на заместник-директор Стансфийлд. Че е работил в Берлин и Москва.