Винс Флин - Всичко е лично

— Много добре.

— Съвсем наскоро го отвориха. Това е хотел „Балчуг“. Мястото е с голяма историческа стойност. И е много скъп.

Швец премълча факта, че шефът му притежава дял от хотела. Иванов имаше дял от почти всичко в Москва. Поне от хубавите неща. Група руски, австрийски и швейцарски бизнесмени бяха купили хотела малко след падането на комунизма и се бяха опитали да го реставрират. След година на безплодни опити да вземат нужните разрешителни, постоянни кражби и разправии с майстори, които не идват на работа, един от руснаците се беше обърнал към Иванов. Проблемите изчезнаха буквално на другия ден. Единственото, което трябваше да направят в замяна, бе да му прехвърлят десет процента от собствеността.

На Саяд не му се искаше да се отдалечава от огъня, но трябваше да се подготви за вечеря. Убедиха го уверенията, че в стаята му има две камини, и двете — запалени. Стаята също беше хубаво украсена, с позлатени орнаменти и стенописи на тавана, гоблени на стените и прекрасна гледка към Кремъл и Червения площад. Беше достойна за султан.

Тогава Саяд осъзна какво се случва. Иванов, старата лисица, никога не правеше нищо хубаво на никого, освен ако не искаше нещо в замяна, а сегашното му поведение беше необичайно мило. Арабинът си пусна горещ душ и започна да умува какво е намислил руснакът. Беше слушал истории, че новото СВР било по-лошо от старото КГБ. Веднъж паднеш ли им в ноктите, повече не те пускат. Изведнъж му стана мило за надупчените от бомби бейрутски улици. Той беше лъвът на онези места. Тук имаше опасност да стане нечий обяд.

Саяд имаше само един вълнен костюм. Беше черен и той го носеше само по специални случаи. Тази вечер го облече, понеже това беше най-топлата му дреха, а също защото при хора като Иванов външният вид имаше важно значение. Заместник-директорът постоянно напомняше на подчинените си да се грижат за външността си и бе известен, че уволнявал служители, задето са напълнели прекалено много, или служителки, задето си слагали прекалено малко или прекалено много грим. Саяд бе подстригал грижливо брадата си и беше прибрал черната си коса зад ушите. На четирийсет, той се смяташе в добра физическа форма, или поне все още не я беше загубил. Черният костюм, бялата риза и вратовръзката помагаха да прикрие няколкото излишни килограма, които бе натрупал през последните две години.

Когато отиваше към ресторанта, веднага забеляза мъжете от охраната на Иванов. Имаше четирима във фоайето, един на главния вход, един до асансьора и двама от двете страни на вратата към ресторанта. Младоликият дребосък неочаквано изникна иззад едно голямо растение. Стискаше цигара между устните си и се хилеше. Когато пристигна, Саяд толкова бързаше да избяга от студа, че не беше забелязал какъв красавец е Николай. Почти като филмова звезда. Нямаше грубите черти, характерни за лакеите на висшите началници от руските служби за сигурност. Имаше светла кожа, зеленикавосини очи и толкова светла кестенява коса, че вероятно щеше да бъде рус, ако живееше при по-топъл климат.

— Стаята е хубава… да? — попита Швец.

— Много.

Швец извади табакерата и предложи цигара на госта. Саяд взе една и клечка кибрит.

— Директор Иванов ви чака на масата ви. Надявам се, че сте гладен.

— Да. Много.

— Заради студа е. Елате насам.

Ресторантът беше декориран в яркочервено и лъскаво златисто, предимно с кадифе. Типичен руски стил. Натруфено и грандоманско. Тези нещастни парвенюта не разбираха какво е истинско великолепие. Саяд не беше сноб, но се гордееше с произхода си. Османската империя бе просъществувала повече от шест века. А за по-малко от сто години тези варвари се бяха превърнали от свръхсила в бандитска държава.

Във въздуха се стелеше синкавосив дим. Всички маси бяха заети до една. В ресторанта имаше сигурно неколкостотин души и всичките изглеждаха в различна степен на алкохолно опиянение. Саяд за първи път забеляза колко шумни са руснаците. Особено когато се смееха. Арабинът не видя познати лица, но предположи, че всички тук са важни клечки. Такъв беше руският начин на живот. Дори в разцвета на диктатурата на пролетариата управляващият елит бе живял в разкош, изолиран от трудещата се класа. Властниците можеха да си позволят лукс, какъвто обикновеният човек не беше и сънувал.

Близо до едно сепаре в дъното стояха две горили. Червените кадифени завеси бяха дръпнати настрани и закрепени с дебели орнаментални въжета за мраморните колони. Саяд видя Иванов, седнал между две млади красавици. Заместник-директорът на СВР беше около шейсетте, но не показваше признаци на застаряване. Консумираше в големи количества от всичко, което харесваше. В известен смисъл той бе най-подходящият човек за ръководен пост на разузнавателна служба, стига интересите му да съвпадаха с тези на държавата.