Винс Флин: Всичко е лично

Без да се замисля, изтича до амбразурата от другата страна на входа и се прицели с другия автомат. Този път обсипа с няколко откоса цялата фасада. След броени секунди сградата от другата страна на площада избухна в изстрели. Рап избяга обратно в мазето под шума от рикошетите в горните помещения.

Хърли го чакаше в другия край на коридора.

— Какво, по дяволите, направи?

— Създадох големи главоболия на Вашингтон и осигурих отвличане на вниманието. — Той погледна нагоре по задното стълбище. Вече нямаше никого. — Хайде, да се махаме.

Когато се качиха на партерния етаж, отгоре дотича набит мъж със зелена униформа и закрещя да се качват и да стрелят. Хърли посочи задната врата с автомата си и когато арабинът погледна натам, ловко извади ножа и преряза сънната му артерия. Кръвта бликна на тласъци.

Двамата с Рап изскочиха през задната врата точно когато между две купчини отломки спря някаква кола. От предните седалки слязоха двама мъже и закрещяха. От стрелбата Рап не чуваше какво викат и тъй като не насочваха оръжията си към него, не изпита непосредствена нужда да ги убие. Трябваше му само колата им. От задницата слязоха още двама, европеец и арабин. Лицата им изглеждаха познати на Рап, затова предположи, че ги е виждал на снимките на Ридли.

В този момент Хърли извика:

— Весела Коледа, тъпаци!

И застреля двамата отпред. Рап се прицели с беретата в европееца, но Хърли изкрещя:

— Не убивай комунистическото педалче. Фрасни го по главата и го пъхай в багажника. Аз ще обезвредя другия.

Двамата се приближиха с насочени напред оръжия. Хърли замахна с автомата и удари с приклада Саяд по слепоочието. Сириецът падна на колене.

— Саяд, стари друже! — извика Хърли. — Нямам търпение да поиграя на „Двайсет въпроса“ с теб.

Томас Стансфийлд седеше на една пейка и гледаше към музея „Ритберг“. Обожаваше Цюрих — езерото, уникалната атмосфера, красивите планини, но най-важното, безопасността, която осигуряваше на човек с неговата професия. Малката държава, в която се намираше, бе съумяла да запази неутралитет през Втората световна война, въпреки че от всичките й страни са бушували сражения. И през годините след това продължаваше да осигурява убежище на бойци от Студената война като него и човека, с когото имаше среща. Тук можеха малко да свалят гарда — не съвсем, но достатъчно, за да се наслаждават на живота и от време на време да се срещат и да обсъждат взаимноизгодни сделки или, както в този случай, да уреждат важни трансфери.

Две черни коли влязоха по алеята в парка и Стансфийлд погледна часовника си. Срещата щеше да започне точно навреме, което го изненада приятно. Човекът, с когото имаше среща, бе известен с големите си закъснения. Колите спряха зад двата автомобила от антуража на Стансфийлд. Всяка подробност бе договорена предварително, за да не се изнервя никой излишно. От първата кола слязоха двама мъже с черни палта и слънчеви очила. Приличаха на източноевропейски копия на двамата мъже, стоящи на десетина метра от заместник-директора по оперативната дейност на ЦРУ.

От втората кола слезе мъж с необикновено големи уши и подпухнали очи и закопча синьото си двуредно сако. Един от подчинените му се приближи с вълнено палто в ръка, но той махна пренебрежително, което предизвика лека усмивка на лицето на Стансфийлд. Американецът бе живял шест години в Москва. На руснака сегашните четири градуса сигурно му се струваха като лятна температура. Евгений Примаков даде знак на хората си да останат при колата и се приближи към пейката.

Стансфийлд не се изправи да го посрещне, а и Примаков не очакваше такъв жест. Никой от двамата не протегна ръка, за да се здрависат. Това бяха хора, чиято работа бе свързана главно с опити да прозрат през измамите на противника.

— Водиш ли моя човек? — попита Стансфийлд.

— Да. А ти моя?

— Това не беше част от сделката.

— А трябваше — изръмжа Примаков.

— Има един проблем, Евгений.

— Какъв?

Стансфийлд се обърна, за да го погледне.

— Моят човек иска да се върне в Америка. А твоят… — поклати глава — … не иска да си ходи в Русия. Какво ти говори това?

— Откъде мога да знам? Не ми дадохте възможност да говоря с него.

Стансфийлд извади изпод сакото си един голям хартиен плик и обясни:

— По телефона ти описах положението в общи линии. Неговият шеф, един от твоите заместници, е откраднал повече от двайсет милиона долара от Майка Русия и нейния трудов народ. Тези пари в момента са разпръснати в различни влогове по целия свят. Каква съдба мислите, че ще сполети другаря Швец, ако ви го предам?