Винс Флин: Всичко е лично

— Никой не те разиграва — излъга Саяд. — Сигурността е много важна. Един от американците е толкова едра риба, че трябва страшно да внимаваме.

— Как се казва?

— Още не мога да кажа.

— Какво?

— Трябва да изчакаме останалите.

Иванов огледа празното помещение. Швец и командирът на момчетата от спецчастите предвидливо бяха спрели на няколко метра отзад, за да му дадат възможност да говори на четири очи с арабина. Къде бяха представителите на Иран и Ирак? Той се обърна към Саяд и го попита.

— Всеки момент ще дойдат — отговори сириецът.

Иванов погледна часовника си и изпухтя. Интуицията му подсказваше, че тук става нещо нередно.

— Това не ми харесва. Изобщо не ми харесва. Дойдох точно в уречения час. Имам много важна работа в Москва.

— Съжалявам, Михаил.

— Не ми трябват извинения. — Иванов се наведе и погледна Саяд в очите. — Когато идваш в Москва, аз се отнасям с теб като с принц. А гледай ти как се държиш. — Махна, за да посочи мизерната обстановка.

— Михаил, моля да ме извиниш. Ние нямаме вашите ресурси.

— Така е и не трябва да го забравяш. С нищо не съм заслужил да се държат така с мен.

— Съжалявам — повтори Саяд.

— Ако наистина съжаляваш, престани да ме мотаеш и кажи коя е голямата риба. В противен случай ще ме принудиш и аз да взема мерки. Много лесно мога да се кача на самолета и да отлетя за Москва, пък вие провеждайте този глупав търг без мен.

— Михаил, аз…

— Замълчи. Ако наистина съжаляваш, ще ми кажеш кой е тайнственият американец. Ако не, ще ми писне от твоите игрички и ще си замина.

Мугния беше казал изрично да не издава информацията, преди той да дойде, но сириецът започваше да се притеснява от растящата параноя на руснака. Той нямаше доверие на Иванов, но не виждаше причина да не му каже за Бил Шърман.

— Добре, ще ти кажа, но искам, когато Мугния дойде, да се престориш, че не знаеш. Имам информация, че този човек е свързан с някои от най-важните операции на ЦРУ, включително насочени срещу твоята страна.

Приближиха се до една сгъваема масичка, на която имаше три папки. Саяд взе едната и я подаде на Иванов.

Руснакът се бе подготвял за този момент през последните двайсет и четири часа. Беше се надявал да види пленника лично, но така пък по-лесно щеше да прикрие реакцията си. Отвори папката, погледна снимката на американския шпионин и почти ахна. Успя да овладее емоциите си и наклони главата си на една страна, сякаш се опитваше да си спомни откъде му е познато лицето, въпреки че отлично знаеше кой е този човек. Беше се сблъскал със Стан Хърли преди много години в Берлин. Хърли създаваше толкова главоболия, че една нощ Иванов изпрати двама души да го ликвидират. Повече не ги видя живи. Телата им бяха открити в река Шпрее. На следващия ден американецът нахълта в кабинета му посред бял ден и допря пистолет в главата му. Обясни му правилата — правила, които Иванов много добре знаеше, но беше решил да не ги спази. Американците и руснаците не можеха да се избиват взаимно. Това бе част от новата тенденция в Студената война, намаляването на напрежението в началото на седемдесетте, постигнато от Никсън и Брежнев. Хърли върза Иванов, завърза очите му, запуши устата му и започна да рови из тайните документи в кабинета му. След като свърши, разхлаби въжетата около китките му и прошепна:

— Сега ще можеш сам да се освободиш след няколко минути. Дотогава ще съм изчезнал, а ти ще имаш две възможности. Можеш да вдигнеш шум и да хукнеш да ме гониш. Така началниците ти и всички в Москва ще научат, че си допуснал един американски шпионин да влезе в кабинета ти посред бял ден, да те върже и да открадне документацията ти. Ще се злепоставиш пред КГБ, а и двамата знаем какво правят от КГБ, когато се ядосат. Другата възможност… е, мисля, че си достатъчно умен, за да се сетиш сам.

Иванов беше достатъчно умен и не каза на никого за случилото се през онзи ден. Сега се изкашля, като закри устата си с ръка, и се обърна към Саяд:

— Май съм чувал за този човек. Какво друго можеш да ми кажеш за него?

Саяд реши засега да не му казва всичко. Ако издадеше, че американецът е най-упоритият и побъркан човек, когото е виждал, можеше да навреди на преговорите. За щастие появата на няколко автомобила го избави от неловкото положение.

Хърли висеше на ръцете си от метална кука. Пръстите на краката му бяха само на няколко сантиметра от земята. Болката в раменете му бе нетърпима. Така го наказваха за отхапаното ухо на Саяд. Освен това залепиха устата му с тиксо, но повече за да не му дадат възможност да говори, отколкото от страх, че може да ги ухапе. Единственото хубаво нещо в тази ситуация беше, че го оставиха на спокойствие. Не че беше много приятно да виси на китките си на няколко сантиметра от земята, но все пак го предпочиташе пред изтръгването на нокти и мъченията с електрически ток.