Винс Флин: Всичко е лично

Коридорът беше широк около три метра, със стаи от двете страни. Всички врати липсваха с изключение на три по средата от дясната страна. Рап видя двама пазачи с кърпи на носовете и устата. Това бяха първите, които се опитваха да скрият лицата си, но после осъзна, че е заради вонята. Мъжете, които го водеха, изкрещяха на пазачите да отворят първата стая. Те свалиха катинара, дръпнаха резето и отвориха вратата. Рап остана доволен от това, което виждаше — с малко късмет можеше да успее да разбие резето.

— Моля ви — проплака той. — Аз съм само чиновник. Не се занимавам с такива неща. Моля ви, върнете ми дрехите и ми дайте да се обадя във Вашингтон. Ще ви намеря пари.

Блъснаха го в стаята като непотребна вещ. Той се изтърколи на пода, като ги умоляваше да го пуснат. Вратата се затвори и настъпи мрак. Рап заскимтя, първо тихо, после — по-силно. Незнайно защо тази стая не вонеше толкова, колкото коридора. Като че ли нарочно я бяха чистили. Рап си спомни улицата и тънката ивица синьо небе в далечината. Там сигурно се намираше морето, а надупчените от снаряди сгради съвпадаха с описанието на района около Площада на мъчениците. Търговецът явно бе казал истината. Рап се извъртя на една страна, вдигна вързаните си ръце и ги зарови в косата си. Не знаеше защо не му бяха сложили качулка и това го притесняваше. Намери тънкото острие и го стисна със зъби. Нагласи го върху тиксото и бавно започна да движи ръцете си напред-назад.

Стълбата на руския самолет се спусна и отвътре започнаха да се изнизват войници с черни униформи. Саяд преброи трийсет. Всички бяха тежко въоръжени. От руските специални части. Иванов очевидно ги беше докарал, за да покаже сила и още веднъж да унижи арабските си партньори. Саяд вдигна радиостанцията към устата си и каза:

— Ти беше прав.

— Колко са? — чу се гласът на Мугния.

— Трийсет от специалните части. Силно въоръжени.

След кратка пауза Мугния обяви:

— След пет минути идвам.

Саяд закачи радиостанцията на колана си, докато руските войници заеха позиции в хангара. Най-накрая се появиха Швец и Иванов. И двамата бяха с костюми и носеха черни очила, за да предпазят деликатните си северняшки очи. Генералът извика гръмогласно на Саяд от основата на стълбите. Разпери големите си ръце и тръгна към него, сякаш не се бяха виждали от цяла вечност.

Сириецът не искаше да се прояви като лош домакин, затова и той разтвори обятия и въпреки неприязънта си посрещна Иванов с усмивка. Колкото и да не харесваше този човек, в него имаше някакъв чар.

— Асаф, приятелю, как си? — Иванов буквално вдигна Саяд в обятията си.

— Добре съм. Благодаря, че дойде.

Иванов избута сирийския разузнавач назад и го задържа с изпънати ръце пред себе си, за да го огледа.

— Какво се е случило с ухото ти?

— О, нищо, малък инцидент — измънка арабинът, като леко докосна превръзката.

— Иначе добре ли си?

— Да.

Иванов погледна над очилата си, за да огледа околния пейзаж — надупчения хангар, един самолет само с едно крило, още няколко без двигатели.

— Виждам, че Бейрут не се е променил много.

— Нещата вървят към по-добро. — Саяд посочи към строителната техника на главния терминал. — Решихме, че е най-добре да проведем тази среща на тайно място. — Махна към хангара. — Обещавам, че усилията ви ще бъдат възнаградени.

— Добре, но какви са тези глупости, които чувам? Че трябва да се съревновавам за информацията, която ми се полага, като някой селянин, наддаващ за глави добитък?

Тръгнаха към сянката на хангара. Саяд следваше сценария, измислен от Мугния.

— Е… ако зависеше от мен, щяхме да преговаряме само с теб. Но аз не съм единственият, който взема решенията.

— Мугния? — попита Иванов.

— Да.

— Предупреждавах те. Той е близък с религиозните фундаменталисти в Иран, а двамата с теб много добре знаем, че това никога няма да доведе до траен мир в Бейрут.

— Знам… знам. — Сириецът потупа Иванов по рамото и двамата влязоха в хангара. — Но това е всичко, което мога да направя.

— Ти винаги си ни помагал много. Сигурен съм, че това няма да остане незабелязано. — Руснакът свали очилата си. — Така, къде са сега въпросните американци?

Саяд посочи наляво. В тъмния край на хангара до ръждясал, счупен камион имаше стол, на който седеше мъж с качулка на главата.

— Ама нали щяха да са трима?

— Трима са. Този е само за проба.

Иванов се намръщи:

— Не съм бил толкова път, за да ме разиграват. Това не ми харесва, Асаф.