Винс Флин - Всичко е лично

— През последната година е ходил на тренировки по бойни изкуства — призна Кенеди.

— Нямаше да е зле, ако ми го беше казала по-рано.

— Стан, ти мрънкаше, че момчето не ставало за нищо, защото не било минало подготовка в спецчастите. Мислиш ли, че една година в кварталния спортен клуб е достатъчна, за да достигне това ниво?

— Зависи от треньора.

— И от ученика — добави Чилда.

Кенеди скръсти ръце и се замисли.

— Има още една възможност — каза след малко.

— Каква?

— Знам, че не обичаш да говориш за това, но може би годинките вече ти тежат.

Чилда се разкикоти толкова силно, че широкият му гръден кош се раздуваше и свиваше като ковашки мях. Хърли се вбеси:

— Ще те изпратя на ринга срещу него още утре сутринта. Тогава ще видим дали ще ти бъде смешно.

Чилда млъкна. Кенеди си взе стол и седна до масата срещу Хърли.

— Моля ти се, разкажи ми какво се случи.

— Да ме дразниш ли се опитваш?

Тя поклати глава.

— И не си планирала всичко това? Не е било номер?

— Не. Дори се притеснявах, че ще го набиеш много лошо. Не съм очаквала, че ще стане обратното.

Въпреки замайването от гнева и алкохола Хърли започна да осъзнава, че Кенеди казва истината.

— Къде намери този хлапак? — отново попита.

Кенеди го изгледа многозначително и той веднага разбра. Обърна се към Чилда:

— Некадърник, я слез да видиш какво правят ония нещастници и ако се разтакават, изритай ги навън и ги накарай да направят по сто набирания.

— Слушам.

След като Чилда излезе и затвори вратата, Хърли погледна Кенеди и измърмори:

— Кой е той?

Тя не можеше да го държи в неведение прекалено дълго, но й се искаше да бяха отложили този разговор за след няколко дни. Опита се да преодолее чувството си на безпокойство и започна:

— Казва се Мич Рап.

Рап лежеше на походното легло с глава върху възглавница на буци и торбичка замразен грах между краката. Вечерята бе сервирана на сгъваема масичка в другия край на бараката. Той нямаше апетит, но се насили да хапне. Седемте новобранци и двамата инструктори ометоха една тенджера спагети, една чиния хлебчета и цяла купчина салата и варена царевица. Мъжете бяха капнали от жега и смазани от умора, но въпреки това се тъпчеха с храната и пиеха големи количества студена вода и мляко. През последните пет години Рап се беше хранил предимно на такива казармени маси и знаеше какво трябва да прави. Изморителните тренировки не възбуждаха апетита. Точно обратното — убиваха го, но човек трябваше да превъзмогне себе си и да се натъпче хубаво. Физиологията следваше ясни принципи. Организмът изгаряше по над пет хиляди килокалории на ден, а това означаваше, че ако не изяждаха по около един тон храна, щяха да започнат да слабеят. При сегашното си телосложение и тегло Рап можеше да си позволи да свали около пет килограма, но всичко в повече от това би довело до по-голяма уязвимост за травми и болести.

Сега хвърли на пода списание „Тайм“, което четеше, и намести торбичката със замразен грах в скута си. Когато привършваха вечерята, един от инструкторите го извика настрана и го накара да легне по гръб и да продължи да изстудява травмираното място. Даде му изрична заповед да докладва, ако забележи кръв в урината си. Рап кимна и взе торбичката. Между схватката на тепиха за борба и вечерята, докато под ръководството на единия инструктор новобранците правеха гимнастика, а след това — петнайсеткилометров крос през гората, той имаше няколко часа да размисли върху случилото се. Преструваше се, че му е трудно, но не му беше. Особено тичането. Ако се наложеше, можеше да бяга така цял ден, но не искаше твърде скоро да показва всичките си умения пред другите момчета. Освен това, ако трябва да избира между отличник, който винаги показва най-добрите резултати, и старателен ученик, който постоянно бележи напредък, всеки учител би избрал този, който постоянно се усъвършенства.

Рап все още се чудеше каква поука може да си извлече от двубоя с мъжа, чието име още не знаеше. Не беше доволен, че противникът му промени собствените си правила по средата на борбата, но нищо не можеше да направи. Трябваше да предвиди как това ще се отрази на обучението му отсега нататък. Много важно бе да прецени колко може да си позволи. Ако инструкторите не смятаха да спазват правилата, не трябваше да очакват и той да го прави.

Рап отново видя противника си след кроса. Новобранците правеха набирания на висилката зад бараката — четири серии по двайсет и пет. Освен подлия старик, който командваше лагера, имаше още четирима инструктори. Точно както го беше предупредила Кенеди, никой не използваше истинското си име и не споделяше никаква лична информация. Първите двама инструктори изглеждаха свестни. Ниският хилав тип се казваше сержант Смит, а високият хилав тип — сержант Джонс. Денят на новобранците започваше със Смит и Джонс.