Винс Флин: Всичко е лично

Ударът беше толкова силен, че за частица от секундата Хърли се подпря с коляно на земята. Това, че се сви в мига преди сблъсъка, го беше спасило. Ако главата му бе по-незащитена, силата на удара щеше да го завърти толкова бързо, че да го изкара от равновесие и да го прати на земята за дълга дрямка. Вродената аларма в мозъка му го извести за две новини много бързо една след друга. Първата бе, че отдавна не са го удряли; втората — че трябва да предприеме контраатака, и то бързо, ако не иска да го натупат.

Хърли се извъртя от единия на другия си крак и нанесе хаотична комбинация от удари с цел по-скоро да накара младока да отстъпи назад, отколкото да му направи нещо. Първите два бяха парирани, а останалите пет отидоха нахалост във въздуха. Хърли осъзна, че младокът се е занимавал с бокс, а това означаваше, че трябваше да го повали на постелката и да го пребори. Нямаше смисъл да пробва повече удари. Преди възрастният човек да се окопити съвсем, противникът го изрита умело в глезена на десния крак, който в този момент носеше около деветдесет процента от тежестта му. Това, което се случи после, бе просто следствие от законите на физиката. Ритникът така го извади от равновесие, че нямаше шанс да се задържи на другия крак. Хърли падна. Приземи се на задник, подпря се с крак, завъртя се и веднага се изправи. Това умело препъване не убягна от вниманието му. Боксьорите не умееха да използват краката си. За части от секундата Хърли се втренчи в новобранеца в другия край на тепиха и се почуди дали не е излъгал за това, че няма военна подготовка. Почивката беше кратка.

Хърли отново се озова под дъжд от добре прицелени удари. Задължително трябваше да намери начин да повали младока на земята, иначе наистина щеше да загуби. Той отскочи назад бързо, сякаш от това зависеше животът му. Хлапакът го подгони и точно когато замахваше за поредната атака, Хърли приклекна и скочи напред. Сграбчи го за изнесения напред крак, удари го с рамо в слабините и в същото време го дръпна към себе си и го повдигна. Хлапакът се опита да освободи бедрата си, но той стискаше здраво. Тъкмо щеше да го повали, когато между раменете му се стовариха два сключени юмрука. Ударът беше толкова силен, че Хърли за малко не изпусна краката на противника, но нещо му подсказваше, че ако го направи, битката е изгубена, затова се вкопчи още по-здраво в него и най-накрая успя да го повали.

Хърли го притисна на земята. Напипа китката му и заби палеца си в една чувствителна точка, като в същото време извъртя тялото си в позиция за мъртва хватка с лакът. Обърна се и се опита да го изрита в гърлото, което при правилата, за които се бяха разбрали, не беше много честно, но не го интересуваше. Пропусна на милиметри, но все пак вече стискаше китката му с две ръце и бе готов да се извърти назад и да извие ръката на проклетото хлапе, докато разтегне лакътя му. Преди да успее обаче, младокът направи нещо, което старият боен инструктор не си беше представял, че е възможно.

Рап някак се беше извъртял върху Хърли, който все още стискаше здраво китката му. Главата на инструктора изведнъж се оказа притисната между коленете на младежа. Рап сключи глезените си и започна да притиска коленете си като преса за чупене на кокосови орехи.

Хърли заби палеца си колкото можеше по-силно в китката му, но не можа да принуди Рап да отхлаби хватката. Започваше да му причернява. Инструкторът панически затърси начин да се спаси. Освободи лявата си ръка и сграбчи гъстата черна коса на хлапето. Вместо да го пусне обаче, младокът го стисна още по-силно. Пред очите на Хърли затанцуваха бели искри. Не можеше да повярва, че едно новоизлюпено колежанче може да го надвие така.

Въпреки това продължаваше трескаво да търси начин да се измъкне и след миг видя отговора само на сантиметри от лицето си. Смътно си спомняше краткия разговор за правилата на боя, преди да започнат, но точно сега това нямаше никакво значение. Най-важното бе младокът да не го победи. В последно усилие да избегне бедствието, Хърли пусна китката на противника и замахна със свободната си ръка. Напипа тестисите на хлапака и ги стисна с всичките сили, които му бяха останали.

Кенеди се върна в къщата при езерото малко след шест вечерта. Чувстваше се уморена, гладна и изобщо не й беше до спорове с Хърли, но имаше няколко нови неща, които искаше да обсъдят. Една от непредвидимите и ставащи все по-сложни особености на работата й бе неспособността да разговаря свободно с колегите си. Чуждите разузнавателни служби, които действаха във Вашингтон, винаги бяха представлявали заплаха, но не те я безпокояха толкова. Сега я притесняваха повече представителите на властта в собствената й страна и новото поколение журналисти, които търсеха нов скандал като „Уотъргейт“, изтичането на секретна информация от Пентагона или аферата с иранските контри. Тези два фактора бяха провалили кариерата на стотици хора и бяха нанесли сериозни щети на националната сигурност. Всички във Вашингтон като че ли се състезаваха да пречат по всякакъв начин на службите, натоварени с безопасността на Америка. Странно, но в това отношение Кенеди беше раздвоена. Както често казваше учителят й в занаята, Томас Стансфийлд, „големите шпиони не се оплакват от правилата, те просто намират начини да ги заобиколят“.