Винс Флин - Всичко е лично

Този Виктор започваше да не му харесва. Кенеди го беше предупредила, че личният живот е забранена тема в цялата програма на обучение. Само десет минути по-рано, докато се хранеха, инструкторите отново им го бяха напомнили. Рап безизразно погледна другия младеж и отговори:

— Не чу ли какво казаха инструкторите?

Виктор се усмихна накриво:

— Това са пълни глупости. Само ни будалкат. Играят си с нас. — Огледа се, за да се увери, че никой не ги подслушва, и добави: — Хайде, кажи… откъде си?

— Каква ти е играта?

— А?

— Какво целиш?

— Само се опитвам да опозная другите момчета.

— Не се обиждай, ама изобщо не ти влиза в работата как се казвам и откъде съм.

— Така значи? — Виктор стисна зъби и лицето му почервеня. — Слушай сега какво ще ти кажа аз. Не си ти този, който ще ми казва кое ми влиза в работата и кое — не.

Рап не харесваше положението, в което се намираше. Лежеше по гръб и беше уязвим. Не искаше другият да си помисли, че може лесно да го сплаши.

— Не ти го казвам аз — отговори спокойно. — Те определят правилата.

Рап кимна към инструктора при вратата.

Инструкторът каза, каквото имаше да казва, и излезе. В помещението останаха само седемте новобранци.

Виктор се разхили:

— Хайде, мамино синче, вече няма кой да те защитава. Мога да те смачкам.

Рап реши, че не е разумно да продължава да лежи. Той бързо свали краката си от леглото и се изправи. Спокойно, но достатъчно високо, за да чуят останалите, попита:

— Какъв ти е проблемът, Виктор?

— Ти си проблемът.

— Виждам. Но кажи какво по-точно. Може да изгладим нещата.

— Едва ли — отвърна мъжагата презрително. — Приличаш ми на някакъв глезльо. Не ти е мястото тук.

— Ами… хайде да проверим.

Рап посочи тепиха за борба. Мъжагата се изсмя:

— Нямаш шанс.

Мич кимна многозначително и отиде до постелката.

— Жална ти майка, Виктор.

— Какво каза?

— Казах: „жална ти майка“ — изкрещя Рап.

— Ще те размажа!

Очите на Виктор засвяткаха яростно.

— Хайде, опитай.

Другите петима младежи бяха зарязали онова, с което се занимаваха, и ги гледаха.

— Стиска ли ти да ме нападнеш, Виктор? — попита Рап, за да подразни още мускулестия нахалник. Беше готов да го обезвреди за секунди. — Какъв ти е проблемът? Да не би майка ти да е била курвата на квартала, когато те е родила? Не ти ли обръщаше достатъчно внимание, когато беше малък? Или не те е пускала да сучеш, защото е давала на непознати мъже да лижат циците й?

— Само приказваш — изръмжа Виктор, едва сдържайки гнева си.

— Просто се опитвам да разбера какъв ти е проблемът, Виктор. Цял ден не си си затворил устата. Държиш се като училищен хулиган. На всички им писна от теб.

— Ще те смачкам! — изрева мъжагата, като подскачаше от един крак на друг.

Рап не каза нищо. Отиде в средата на тепиха и даде знак на противника си да се приближи.

С ръмжене и гневни крясъци Виктор започна да обикаля в кръг около Рап. Нанасяше лъжливи удари във въздуха, докато образно описваше какво ще му направи. Изведнъж един от инструкторите се показа на вратата.

— Хей, какво правите, малоумници?

Виктор замълча, но беше късно.

— А, ясно — добави инструкторът. — Щом имате достатъчно енергия, за да се биете, значи имате енергия и да потичате. След шейсет секунди ви искам строени навън. С пълно бойно снаряжение!

Всички скочиха да се приготвят. Другите петима младежи замърмориха недоволно. Рап мълчеше, но на Виктор негодуванието на другарите му явно му доставяше удоволствие. Започна да ги дразни и подкани всеки, който има нещо да му каже, да си премери силите с него, ако му стиска. Рап се обу и изтича навън. Нареди се първи в строя и докато чакаше другите да дойдат, му хрумна, че нещо не е наред. Ако тази програма за обучение се провеждаше при толкова строга секретност, какво правеше в нея кресльо като Виктор?

Том Люис се обади по секретния телефон. Търпеливо изслуша човека от другата страна на линията, който му съобщи на пръв поглед стандартната новина за някакво заседание във Вашингтон следобед на другия ден. За всеки, способен да разгадае шифъра, включително хората от вътрешното разузнаване в Ленгли, разговорът би прозвучал толкова безобидно, че не би му обърнал внимание. В третото изречение обаче Люис чу една дума, която го накара леко да повдигне вежда. Той благодари на човека от другата страна на линията и каза, че ще си поговорят повече, когато се видят на заседанието следващия ден.