Според официалните документи през последните двайсет и една години той бе обикалял различни раздирани от война страни, за да даде своя принос в подклаждането на конфликтите. Неофициално вършеше тази работа доста по-отдавна. Бе наблюдавал отблизо конфликта между Съветите и Америка и не хранеше никакви илюзии за това, чия кауза е по-благородна. Достатъчно беше да прекараш известно време в Берлин, за да видиш отблизо последиците от комунизма и капитализма. Двойният град, разделен на източен и западен, беше ярък пример. Двете му половини бяха като големи рекламни афиши на правителствата, които ги управляваха. Едната страна беше пъстра снимка с ярки цветове, другата — черно-бяла нескопосана гнусотия.
Хърли никога не се беше гордял толкова, колкото при падането на проклетата Берлинска стена. Той бе пролял и от своята кръв в тази битка, бе загубил няколко близки приятели и много информатори, чийто брой не можеше или не искаше да си спомня, но в крайна сметка бяха победили. Уви, не му остана много време да се радва на победата. Хърли и други негови колеги вече внимателно наблюдаваха ислямските фундаменталисти. Беше опознал тези хора по време на операциите за изтощаване на съветските части откъм средства, оборудване и жива сила. Бе участвал в битката на Хайберския проход и отначало не видя нищо обезпокоително. Народът просто искаше да си върне земята, окупирана от съветските войски. Проблемът започна с религиозните фанатици, докарани от Саудитска Арабия, Йемен и други упадъчни държавици.
Хърли обичаше да псува, да пие и да ходи по жени, което го сблъска със задръстените, отричащи всяко удоволствие фанатици уахабити от Саудитска Арабия. Още тогава ги намрази, но все още не осъзнаваше, че една от целите им е да прехвърлят свещената си война отвъд границите на затънтените планини на Централна Азия. Това се случи по-късно, когато се намесиха в палестинския проблем. Играта започна отново. Съветите бяха обуздани и поставени на колене, но на сцената се появи нов злодей. Хърли имаше лошо предчувствие за насоката, в която се развиваха нещата, и на всичкото отгоре за първи път в кариерата си се чувстваше уморен. Тази заплаха нямаше да си отиде сама. Изведнъж го обзеха съмнения, че ще успее да открие, камо ли да обучи, новото поколение бойци, необходими за справяне с опасността. Нуждаеше се от помощ. За съжаление да моли за помощ не беше нещо, което се удаваше на Хърли.
Едно от кучетата излая и измежду боровете се чу бръмчене на мотор. Не беше ревът на американска машина, а по-скоро мъркането на японска или германска. Хърли въздъхна леко, отчасти с облекчение, отчасти примирено. Това трябваше да е докторът. Явно Кенеди го бе извикала. Между дърветата се появи светлина от фар и след няколко секунди мотоциклетът излезе иззад завоя. Двигателят му бе толкова безшумен, че Хърли чуваше скърцането на чакъла под гумите му. Машината спря пред къщата, Люис смъкна стъпенката с крак и изключи двигателя. Извади от една от страничните чанти плоско дървено трупче, постави го под мотоциклета, после свали каската си.
Психиатърът прокара пръсти през рошавата си руса коса и погледна Хърли. Веднага забеляза подутото му око, но това, което го разтревожи повече, бе изражението му, което едва наскоро бе започнал да разбира.
— Труден ден, а?
Инструкторът се опита да се засмее непринудено:
— В този занаят няма лесни дни. Знаеш го.
Люис кимна. Много добре знаеше какви поражения нанася тази професия върху човека, и не само върху тялото. При физическите рани положението беше ясно. Или заздравяваха, или не. Пораженията върху душата и ума бяха съвсем друго нещо.
Бейрут, Ливан
Очуканото, мръсно пежо намали. Шофьорът се наведе над кормилото и огледа наляво и надясно цялата улица „Хамра“. Спътникът му отдясно направи същото, но по-неохотно. Нямаше светофар, нито знак „Стоп“, но навиците, придобити през войната, трудно се преодоляваха. Самир беше най-младият от четирима братя. Другите трима бяха загинали във войната, която бе съсипала този красив в миналото град. Най-близкият от братята му, само с тринайсет месеца по-голям от него, беше убит от РПГ снаряд на същото това кръстовище. За западните журналисти, които отразяваха кървавата гражданска война, улица „Хамра“ бе известна като „Зелената линия“. Али и приятелите му я наричаха „Ничия земя“.
Това бе улицата, която разделяше Източен от Западен Бейрут и до известна степен, мюсюлманите от християните, или по-точно — мюсюлманите шиити от християните маронити. И от двете страни на улицата имаше квартали, където живееха малки групи сунити, арменци, източноправославни и друзи. Някои от тези общности бяха по-изложени на бойните действия и бяха почти изчезнали по време на продължителните и ожесточени сражения. Други, по-слабо пострадали, сега се възстановяваха. Гражданската война в много отношения напомняше на боевете между конкурентните мафиотски банди в Чикаго през двайсетте години, но се водеше с много по-тежки оръжия.
Читать дальше