Винс Флин - В името на честта

— Мислиш, че вчера те натупах, защото съм ядосан на работата си, така ли е?

— Може би.

Рап поклати глава.

— От колко време се познаваме… и нито веднъж не съм те докосвал дори с пръст… освен онзи път в Куш, когато те измъкнах от огневата зона, за да ти спася кожата. — Погледна Неш за момент. — Ще се радвам да си спомниш за това, преди да ме осъдиш на вечни мъки.

Неш поклати глава и се извърна към страничния прозорец.

Рап изсумтя:

— Ето. Това никой не ми го признава. Рискувах живота си, за да спася неблагодарния ти задник, а ти не казваш нищо.

— Знаех си, че ще го натякваш до края на дните ми.

— Така става обикновено, когато спасиш нечий живот, Майк. Честно да ти кажа, не се бях замислял за това до вчера. Когато се прояви толкова неразумно.

— Неразумно… аз?

— Да, Майк. Ти си професионалист. По-добре от всеки друг знаеш, че в наши дни човек не може да си позволи да говори прекалено много, защото всичко може да се записва. Но тебе нищо не можеше да те спре. Предупредих те два пъти, а ти продължаваше ли, продължаваше.

— И тогава ме удари.

— Точно така. И пак бих го направил. Тази гадост е по-важна от теб и мен и ти много добре го знаеше, когато постъпваше в Управлението. Ти беше този, който дойде при мен и каза, че ти е писнало да воюваш с вързани ръце.

Неш запази мълчание за няколко минути. Отзад Чарли нещо си пееше. След малко Неш измърмори:

— Не съм неблагодарен, но не смятам да плюя на съвестта си. Нямаш право да… Стан няма право да…

— Спокойно — прекъсна го Рап. — Замълчи, преди отново да прозвучиш като глупак. Не те карам да продадеш душата си на дявола.

— Точно така изглежда.

— Изслушай ме малко. Говорих със Стан и му казах за твоето положение.

— Чудесно — измърмори Неш. — Сигурно си му се похвалил, че си ме проснал по задник.

— Да.

— Гадост. Цял живот ще слушам подигравки.

— Възможно е. Но не това е важното.

Неш се загледа право напред.

— Какво каза той?

— Каза, че самият факт, че съм успял да те поваля само с един удар, доказва необходимостта да си вземеш почивка.

Неш беше бивш ученически шампион по борба в Пенсилвания и се беше боксирал в морската пехота. Малкото му спречкване с Рап бе най-кратката схватка в живота му. Гърдите го боляха адски, но това беше нищо в сравнение с нараненото му его.

— Аха… е, в последно време не спя много добре.

На Рап му хрумнаха десетина жлъчни забележки, но нито една от тях нямаше да помогне. Тази сутрин целта му не беше да спечели спора и да постигне невъзможното — тоест да накара приятеля си да признае, че е сгрешил. Задачата му беше само да вкара топката в мрежата.

— Всички сме подложени на стрес — съгласи се той. — Ти може би повече от другите. Крис беше твой човек, а си отиде по много глупав начин. После Джесика и останалите в Центъра. Стан никога не е стъпвал там, а и аз не ходя много често, но ти познаваше тези хора. Аз не съм безсърдечно дърво. Знам защо си малко объркан, но в тази професия няма място за лични чувства. Трябва да си починеш няколко седмици… вземи си отпуск, но спазвай клетвата си и си дръж устата затворена.

— Ами ако си взема отпуск и после продължавам да не съм съгласен с тебе и Стан, какво правим тогава? Трябва ли да пренебрегна гласа на съвестта си и да ви оставя да направите нещо, което смятам за грешка?

— Не. Всъщност мисля, че Стан е измислил решение.

— Чакай да отгатна… свързано с един „Кимбър 1911“ и едно длето?

— Не. — Рап поклати глава и се усмихна, като си представи сцената. — Каза, че ти решаваш.

— Какво да решавам? — намръщи се Неш.

— Дали онова продажно копеле ще види отново слънчева светлина.

— Глупости.

— Сериозно говоря. Стан каза, че му е омръзнало все той да взема трудните решения. Че му е писнало да те слуша как мрънкаш за размера на дупката.

— Размера на дупката ли? — попита Неш, който не разбираше какво е имал предвид Хърли.

— Да… каза, че е твой ред да вземеш лопатата и да почнеш да копаеш. Той се отказва. Прехвърля щафетата на теб.

— Щафета за какво?

— За съдбата онзи плъх, който издаде операцията ни. Онзи, заради когото Крис Джонсън и още сто осемдесет и седем американци са мъртви.

Неш бавно извъртя главата си и погледна през прозореца. Замисли се за Крис Джонсън. Бившият рейнджър беше първият, когото бе вербувал за Управлението. Двайсет и девет годишният чернокож беше преминал в дълбока нелегалност за близо година, за да проникне под прикритие в една от най-радикалните джамии във Вашингтон. Малко му оставаше да разкрие групата, която извърши бомбените атаки от миналата седмица, когато „Поуст“ публикува обвинения, че ЦРУ незаконно следи половин дузина джамии по източното крайбрежие. В деня след излизането на статията Джонсън бе разкрит, измъчван и убит от Лъва на „Ал Кайда“ и неговите терористи.