Винс Флин - В името на честта

— Какво стана с маршрутите, които бях подготвил? Те могат да се следват лесно, дори без джипиес.

Ахмед завъртя очите си така, сякаш искаше да посочи зад гърба си, но не смееше да се обърне. Хаким разбра.

— Карим, защо не следвате плана ми?

Искаше му се Ахмед да види киселото изражение на лицето на Карим.

— Взех тактическо решение. Имайки предвид случилото се, реших, че трябва да импровизираме.

— И какво постигна, като се отклони от плана ми? — попита Хаким, без да се интересува дали ще ядоса приятеля си.

След дълго мълчание Карим изръмжа:

— Нямам нужда от твоята помощ. Ще се справя и без теб.

— Затова ли сме спрели? Ако беше следвал плана ми, щяхме да сме на половината път до Хюстън или скрити под някой мост в Чикаго. Толкова усилия положих, а ти пак не ме слушаш и ето какво постигна.

— Ахмед, ела тук! — заповяда Карим.

Якият мароканец послушно отиде в предницата на караваната.

Карим погледна заплашително приятеля си и предупреди:

— Няма да се поколебая пак да те пребия. Нямам нито време, нито търпение да се занимавам с накърнените ти чувства.

— Аз пък нямам време и желание да търпя арогантността и глупостта ти.

Лицето на Карим пламна от гняв. Той дръпна назад разпасаната си риза и показа ръкохватката на пистолета си.

Хаким се усмихна — вече не можеше да се похвали с идеално подредените си бели зъби — и изхриптя:

— Говориш за мисия и вяра, твърдиш, че водиш свещена война, но не можеш да се смириш дори за секунда.

— Аз съм ти командир. Откъде накъде ще се смирявам пред тебе?

— Кой ти е дал този командирски чин?

Карим стисна ръкохватката на пистолета.

— Сам си се обявил за командир — продължи Хаким. — Аз никога не съм бил част от отряда, който си обучавал в джунглата. Може да си мислиш, че съм, но не е така и дълбоко в сърцето си знаеш, че това е истината.

— Писна ми да ми говориш така! — изкрещя Карим и се изправи.

Хаким запази спокойствие.

— И мислиш, че това е оправдание да ме убиеш?

— На бойното поле всичко е оправдано. Дисциплината трябва да се спазва.

Хаким се разсмя, но се задави. Изкашля кръв, която потече по брадичката му. Лицето му обаче бе толкова подуто и изтръпнало, че той не усети.

— Какво би казал Аллах за това? — попита той. — Казваш, че правиш всичко, за да угодиш на Аллах. Как ще угодиш на Аллах, ако ме убиеш?

Карим стисна пистолета толкова силно, че ръката му затрепери.

— Аллах иска тази мисия да завърши успешно. Това ще му хареса. Той се отвращава от теб и западните ти маниери. Аллах изобщо не го е грижа за теб. Той ще ме възнагради, ако те убия и изпратя в ада.

— Сега твърдиш, че знаеш какво мисли Аллах. Я, какъв велик си бил. Защо не го попиташ къде сме?

— Не мога да търпя повече — изръмжа Карим и насочи пистолета към Хаким.

Ахмед се провикна от предницата на караваната:

— Командире, моля те, може ли да поговорим?

Карим се обърна. Мароканецът стоеше изпънат като струна, с притиснати до тялото ръце, вдигната брадичка и насочен напред поглед, сякаш беше на тържествена проверка.

— Какво има?

— Лично е. Моля те, командире.

Хаким лежеше и се питаше дали си е загубил ума. Защо предизвикваше този луд, който беше готов по-скоро да убие човек, отколкото да признае, че греши? Причината вероятно беше в това, че не му пукаше. Карим се подвоуми, но реши да изпълни молбата на младежа. Двамата излязоха и затвориха вратата. Останал сам, Хаким се запита дали ще има достатъчно смелост да ги остави да се оправят сами. Нека се спасяват без неговата помощ. Така справедливостта щеше да възтържествува. Нека този самовлюбен глупак разчита на собствените си качества, за които имаше толкова високо мнение. Нямаше да оцелее повече от няколко дни.

Ахмед се качи в караваната сам и затвори вратата. Предпазливо отиде в задницата и седна на ръба на леглото. Заговори тихо:

— Знам, че не ти е лесно. Той се промени в джунглата. Всички се променихме.

— Това не е извинение.

— Не, но е причина.

Хаким за пръв път осъзна, че Ахмед може би не е толкова глупав, за колкото го беше мислил.

— Каквато и да е причината, той не ми е командир.

— Ти може да мислиш така, но трудно ще убедиш него.

— Тогава няма смисъл да си говорим.

Ахмед вдигна помирително ръце.

— Мисля, че трябва за известно време да не се виждате.

— Идеално… оставете ме някъде по пътя.

Ахмед се престори, че не е чул. Още понижи глас:

— Предложих аз да се занимавам с теб.

— Аха, сега ти ли ще ме командваш? Да спазваме стриктно йерархията — подигравателно измърмори Хаким.