Винс Флин - В името на честта

Рап беше свикнал да решава такива ребуси, а за това трябваше да се досети преди няколко минути. Той поклати глава:

— Лъвът на „Ал Кайда“.

— Точно така — потвърди французойката.

Рап погледна папката на Бътлър, после тази на Шевал.

— Моля ви, кажете ми, че ми носите още една снимка. Разпитваме саудитците, но не ни казват нищо. Отричат да имат нещо общо с него.

— Това не ме изненадва — призна Бътлър. — Съжалявам, че ще те разочаровам, но за момента нямаме друга снимка. Уверявам те обаче, че хвърляме големи усилия за решаване на този проблем.

Хаким отново дойде на себе си и първото, което му направи впечатление, беше, че не усеща движение. Нямаше ги лекото полюшкване и подрусване от случайни неравности на пътя. Завъртя главата си първо на едната, после на другата страна. Имаше чувството, че някаква течност се движи вътре. Едното ухо го заболя. Веднага се досети, че тъпанчето му е спукано. Стисна зъби и след малко отвори очи и огледа задницата на караваната. Щорите на двата прозореца все още бяха спуснати, но през тях проникваше дневна светлина.

Този път обаче имаше нещо странно. Да каже, че е загубил чувство за време, би било твърде меко. Хаким изобщо нямаше представа за часа, но предполагаше, че е спал почти цял ден. От време на време нещо го заболяваше толкова силно, че го стряскаше, но след малко пак се унасяше. Спомените му бяха размътени, но се сети, че по някое време Ахмед заби нещо в ръката му. Мислите му отново блуждаеха, но изведнъж осъзна, че е жаден. Опита се да седне, но беше твърде болезнено. Със сигурност имаше счупени ребра.

Пресегна се и хвана завесата, разделяща спалното от кухненския бокс. Успя да пропълзи малко напред и видя Карим и Ахмед в предницата. На масичката имаше разгънати карти и двамата говореха шепнешком. Карим усети, че го гледат. Вдигна черните си очи и погледна през пролуката човека, когото преди няколко часа беше пребил.

Хаким не се смути. Втренчи се в приятеля си с полуотвореното си ляво око (дясното все още бе твърде подпухнало). Искаше Карим хубаво да види обезобразеното му лице. Искаше да види добре какво е сторил на човека, с когото уж бяха приятели.

Ахмед също го видя, че се е събудил, и бързо дойде в кухненското отделение. Отвори вратата на малкия хладилник и извади бутилка вода. Занесе я на Хаким и като внимателно подпря главата му, допря гърлото до подутите му устни.

Хаким отпи няколко глътки, спря за момент, после пак отпи. Когато почувства, че може да говори, без да хрипти, попита:

— Къде сме?

Ахмед погледна командира си и Карим кимна неохотно. Мароканецът отново се обърна към Хаким и отговори:

— Не знаем.

— Не знаете? Искаш да кажеш, че сте се загубили?

— Да.

Хаким не знаеше дали да плаче, или да се смее.

— Как така се загубихте, бе? Къде е джипиесът?

Ахмед замълча. Карим отговори тихо, но гневно:

— Остана в къщата.

Хаким вдигна лице към тавана и се изсмя без глас. Толкова много предпазни мерки беше взел. Как бе възможно да провалят всичко? Не се притесняваше, че са се загубили. Той бе пропътувал Америка надлъж и шир. Беше прекарал безброй нощи в уединени крайпътни мотели, разучавайки пътни карти, толкова много, че сигурно можеше да спечели всяко географско състезание в страната.

— Колко е часът?

Ахмед погледна часовника си и отговори:

— Почти пет.

— Кога тръгнахме от фермата?

— Около девет… струва ми се.

— Точно в осем и четирийсет и седем — уверено обяви Карим.

— Знаете ли в кой щат сме?

Ахмед измънка смутено:

— Мислех, че знам, но сега не съм сигурен.

Хаким беше потресен. Централните американски щати бяха огромни.

— Как може да не знаеш?

— Ами реката — отвърна мароканецът, сякаш това обясняваше всичко. — Вие се като змия.

Сега Хаким разбра объркването му. Мисисипи служи за щатска граница през по-голямата част от три хиляди и седемстотинте километра на течението си. Караваната имаше два резервоара, които побираха около двеста и осемдесет литра. Той знаеше, че резервоарите са били пълни, защото лично ги беше заредил догоре от резервните цистерни във фермата. Ако пътуваха по федерални шосета и спазваха ограниченията, можеха да изминат около хиляда и двеста километра, без да зареждат. Това означаваше около десет часа каране, а пътуваха не повече от осем.

— Колко гориво имаме?

— Малко.

— Колко малко?

— Резервоарите са почти празни.

Страх обхвана Хаким. Как беше възможно? Той бе обяснил плана за бягство и на двамата. Беше се опитал да го набие в главите им, та ако нещо се случи с него, да могат да избягат по един от два проверени маршрута — през Хюстън или през Чикаго. В двата варианта предвиждаха да пътуват по главните шосета, което позволяваше да стигнат максимално далеч за минимално време и намаляваше риска от непредвидени проблеми. Като загубване например.