Джон Донахю - Сенсей

Откъм вътрешността на дървената конструкция се процеждаше слаба светлина. Вратата бе леко отворена. На десетина метра зад фасадата лежеше дълъг, увит в тъкан предмет. Акейдиън продължаваше да бърбори за мистериозната поява на меча, но Ямашита не му обръщаше никакво внимание. Беше концентриран върху предмета, предстоящия му оглед и връщането при мен.

Бързайки, той мина пред Боби. Моят учител бутна тежката врата и влезе в тясното пространство. Коленичи да огледа предмета. Боби се задържа зад него и се подпря на вратата. И тогава, прекалено късно, за да му попреча, аз видях, че той не си почива. Буташе я.

Вратата се затвори с тежко хлопване и скелето се разтресе. Акейдиън помръдна и чух металното щракване на ключалка. Ямашита се хвърли към вратата, но по изключение преценката му бе изневерила. Удари се в бариерата и скелето се разлюля. Извиках, за да го предупредя. Учителят ми се обърна и успя да вдигне ръка, за да се опази от падащите тръби и дъски. После рухна.

Шумът — трясъкът на чупещо се дърво, звънът на удрящите се една в друга метални тръби, падащи на пода — още отекваше, когато стигнах при него. Междувременно Боби се бе измъкнал на безопасно разстояние в другата част на залата и се бе скрил в един ъгъл. Вратата беше заключена и аз надникнах да видя учителя. Когато най-сетне стигнах при него, той гледаше зад гърба ми.

Учителят ми бе одраскан по главата и леко замаян, но най-лошото бе увисналата му ръка, която бе вдигнал, за да се предпази. Придържаше я с другата по начин, който без никакви думи ти казва каква е истината.

Коленичих и го погледнах през безразборно струпаните върху му дъски.

— Счупена е — направи гримаса той. Извърнах се, за да намеря Боби Кей, но гласът на учителя ме спря. — Бърк — прошепна той, — това е клопка. Внимавай.

— Добре — отговорих му, докато се мъчех с ключалката, — нека първо те извадим.

Ямашита примирено затвори очи.

— Късно е — каза той, взря се в тъмнината и преглътна. — Много е късно. Трябва да отидеш там. — Раздрусах вратата ядосано, но и двамата знаехме какво има предвид. Изправих се бавно и се обърнах в обратната посока.

В другия край на залата се разнесе гласът на Боби Кей:

— Нали ти казах, че ще дойдат.

От сенките се чу изсъскване:

— Глупак! Трябваше да бъде задържан, а не ранен!

Боби пребледня от злобата в гласа, дошъл от тъмнината.

— Казах ти — настоя пак той. Гласът му обаче бе неуверен. — Дай ми сега меча.

Слушах разговора с едно ухо, защото вниманието ми бе съсредоточено върху зрителното поле и невидимите потоци хараге . Усещах увисналата във въздуха заплаха, танцуваща зад кръга на тъмнината. Бях научил урока си. Докато гледах Боби, извъртях тялото си така, че да уловя евентуално движение с периферното си зрение.

— Ние организирахме това, Акейдиън — казах му, но гласът ми бе задавен от последните следи на страха и началото на яростта. Нещо в полусенките се размърда. Обърнах се с цялото си тяло към далечния ъгъл на залата. Боби вече бе тръгнал натам. Приближаваше се до сенките.

За момент се изкуших да извикам: „Защо?“ Идеше ми да изкрещя. На него. На ситуацията, на онова, което дебнеше там. Но нямаше време. Събитията започваха да се разгръщат, съпроводени от обичайните разсейващи емоции и случайни мисли. Усещах го както се усеща падането на тежък товар от гърба ми.

Нещо помръдна в тъмното и една човешка фигура започна да изплува в светлината. Нещата ускоряваха хода си и бях обхванат едновременно от усещане за остра възприемчивост и за забавен ход на времето, което се разтегляше като ластик. Околните предмети излязоха на фокус и контурите им се изчистиха. Движеха се с бавна, преливаща се неизбежност.

Боби вероятно се мислеше за голям хитрец, но силно се надценяваше. Каквато и сделка да бе сключил, Томита никога нямаше да го остави жив. След като схватката приключеше, ако Томита още бе жив, той щеше да отстрани свидетеля. И за това щяха да му потрябват не повече от три секунди.

Не можех да позволя това да се случи. Защото след като Томита се разправеше с Боби, той щеше да убие и Ямашита.

Преглътнах тежко, осъзнавайки, че съм в една стая с човешко същество, което желае смъртта ми.

Всичко, случило се оттук нататък, изглежда леко размито в паметта ми: не точна последователност от събития, а дълга, гъвкава нишка, развиваща се в съзнанието ми.

Всъщност имаше значителен брой образи и звукова информация, които мозъкът ми обработваше паралелно. А и изпитвах последователност от усещания, които правеха част от случващото се да изглежда сякаш не се отнасяше до мен. Единствено силата, излъчвана от Томита, ставаше все по-осезаема и по-реална.