Джон Донахю - Сенсей

Паркирах, преди да стигнем до галерията, после двамата с Ямашита бавно се отправихме към входа, оглеждайки в двете посоки улицата за нещо нередно. Това обаче си беше Манхатън и дори през деня подобно желание щеше да остане неосъществимо. Пречеше обичайният уличен трафик. Спортни коли със затъмнени прозорци подскачаха по неравностите на уличното платно, а тътенът, изригващ от вътрешностите на повечето от тях, със сигурност се чуваше дори надалеко. Пешеходци сновяха във всички посоки, явно забързани да се вмъкнат в място с работещи климатици. Имаше автобуси. Таксита. Хартиите по уличното платно не помръдваха в застоялия нощен въздух.

Когато погледнах през стъклената входна врата, видях, че осветлението във фоайето е намалено. Нямаше и следа от охранителите. Въпреки това, като дръпнах вратата, тя се отвори.

— Ало… — извиках аз.

Ямашита пристъпваше като дух до мен и в един момент застина. Проверих входа за административното крило отдясно на двама ни. Тази врата беше затворена, което ми се стори странно, понеже очаквах да намерим Боби именно там. За момент се ядосах: дали Боби Кей не ни разиграваше по някаква засега неясна причина? Спрях и се замислих. Но Ямашита изглежда ме бе тренирал добре. Тялото ми действаше на автопилот, макар мозъкът ми да бе блокирал.

И все пак, макар в главата ми да се въртеше вихрушка от мисли и емоции, някаква част от съзнанието ми функционираше систематично. Тя слушаше. Усещаше. Чувстваше.

Обикновено на такива места се чуват най-различни звуци. Съскането на вентилационната система. Просмукалият се уличен шум. Разговор между хора в другите части на сградата. Но във фоайето на „Домът на самурая“ шепотът на водопада заглушаваше почти всичко останало. Усещах натиска на прохладния въздух по бузите ми и мекотата на дебелия мокет под краката ми. Зрението ми се адаптираше към полумрака около нас. Стоях пасивен като сянка във вселена от полусенки. Стоях и чаках.

И тогава разбрах. Разбрах го с онази сигурност, която изведнъж ослепително ни осенява. С нахлуването в съзнанието на онази животинска интуиция, пристигаща с такава кристална яснота, която е едновременно сепваща и неподлежаща на съмнение. В бойните изкуства се говори много за състоянието, известно като мушин . Това е момент, когато тяло и съзнание влизат в интимна връзка и човек реагира без упражняването на съзнателна мисъл. Стоях като самотна, измита сянка, загубена сред останалите, и усещах как космите по ръцете ми се изправят, а по раменете ми преминава студено електричество.

Почувствах го.

Не мога да обясня как разбрах това, зная само, че бе факт. Знаех го извън всякакво съмнение. Дали бе звук? Миризма? Нищожно слабо разместване на въздуха? Дори сега не мога да определя. Ямашита би казал, че това е без значение. Беше достатъчно, че го знаех.

Поглед към учителя ми потвърди интуитивно споходилото ме знание. Беше неподвижен, но цялото му същество излъчваше почти непоносима напрегнатост. Той също бе почувствал опасността.

Забавих дишането си и потърсих в тишината край нас някакво указание. Усетих очите ми да се отварят по-широко и лицевите ми мускули да се стягат. Без да мисля, бях леко приклекнал, с подгънати колене и тяло, готово да реагира. Намерих центъра. Хара.

Периферното ми зрение долови някакво слабо сияние откъм галерията и доджото. Някъде там беше оставено включено осветление. Бавно се насочихме към доджото, плъзгайки се по пода пред водопада. Веднага почувствах увеличаването на влажността от падащата вода и се надявах, че тя ще маскира шума от приближаването ни, а едновременно с това се опасявах, че същият фактор може да работи в негова полза.

Защото Томита бе тук някъде. Чакаше ни.

Малка, паникьосана версия на животното в мен изблея протестиращо. Не трябваше да стане така. Липсваше подкрепата от страна на Мики. Ямашита бе лишен от възможността да заложи някакъв капан. Нямахме инициативата. Въпреки присъствието на моя учител се чувствах самотен и изведнъж осъзнах с болезнена яснота, че Мики е бил прав за всичко. Злото идва със своите условия, не с твоите.

Имитирах Ямашита и леко се плъзгах напред, прокрадвайки се през фоайето, като се стараех да се движа предпазливо, но това обяснение е непълно. Усещах се като в сън, когато невидима нишка те притегля неотвратимо към нещо зловещо. Сякаш бях вкопчен в примката на мощно магнитно поле. Или бях всмукван в морето от мъртво вълнение. Съпротивлявах се на това и едновременно съзнавах, че трябва да вляза там. В главата ми звучеше нестроен хор, всеки глас от който изискваше моето внимание. Чувствах страх. И гняв. Паника. Къс импулс да се обърна и да избягам.