Джон Донахю - Сенсей

Чувах някакъв вътрешен глас, който много ми напомняше гласа на Мики, да пита какво става. И да се интересува защо да му казвам каквото и да е било. Но аз не се вслушах в него. С оглед развоя на бъдещите събития може би трябваше.

— Да — вместо това простичко отговорих аз, — и точно в тази секунда проверява някаква следа.

— Ами… дано всичко да свърши успешно — Акейдиън не звучеше напълно искрено, но при него това не бе новост. — Та, какво ще кажеш? Ще наминете ли двамата?

За себе си знаех със сигурност, че нямам никакво желание да виждам Боби Кей точно сега. Донякъде се чувствах виновен, че бях държал Мики на тъмно толкова дълго. Запитах се дали това посещение не би могло да хвърли допълнителна светлина върху нещо. И започнах да изброявам съображенията за и против удовлетворяване молбата на Боби.

Боби каза, че разполагал с нещо, което можело да ми помогне. За.

Боби беше безсрамен мръсник и като нищо можеше да се окаже, че ни праща за зелен хайвер или става дума за някаква изгодна само за него далавера. Против.

Томита щеше да се появи в по-късен час. Така бе действал досега. При това положение нищо нямаше да загубим, ако отскочим до Манхатън в ранната вечер. Епицентър на интересуващите ни събития бе доджото на Ямашита, а ние щяхме да имаме достатъчно време да се върнем тук. С други думи, нищо не можехме да изпуснем. За.

Мики ми бе наредил да мирувам. Против.

Но това можеше с нещо да му помогне. За.

В този момент спрях, удовлетворен от убедителността на последното. Като се замисля сега, знам, че съм се държал като дете, което рецитира „ала-бала-ница…“, за да обоснове вече направения избор. Но както е казал някой, сърцето взема решенията си само. Понякога се питам дали не съм бил тайно в себе си доволен, че имам повод да избягам от опасността, спуснала се над доджото като тежък мазен облак, може би невидим, но несъмнено напълно реален. И до ден-днешен не зная отговора.

Тихо разказах на Ямашита за същността на обаждането. Той мълчаливо кимна в знак на съгласие. След това многозначително изгледа пистолета, който още стисках. Дадох му го и той го смени с малкия танто , който така удобно стоеше в ръката ми.

— Къде е колата ти? — попита ме шепнешком, за да не чуят Мори и неговият човек. Беше зад ъгъла на пряката. Ямашита обмисли информацията, после тихо ми нареди: — Ти върви напред. Ще се срещнем при колата ти.

Тръгнах към предната врата и убиецът на Мори се опита да ме спре, но аз му обясних, че излизам да купя нещо от магазина отсреща. Фактът, че не носех пистолета на Мики, изглежда го успокои. От негова гледна точка само луд би се разделил доброволно с подобно оръжие. Така че той сви рамене и ме пусна да изляза. Прекомерната бдителност не е предпоставка за задушевен разговор.

Бях доволен от повода да изляза. Искаше ми се да се махна от напрегнатата атмосфера, от нескончаемите тренировки на Ямашита, от напрегнатостта на Мори и неговия главорез. Но понеже това беше реалността през последните дни, чувствах се малко неестествено. Все пак, докато вървях в нощта, нещата около мен започнаха да изглеждат отново такива, каквито ги помнех. Видях колата с цивилните, но никой не се опита да ме спре. Тези хора изглежда се интересуваха единствено от това кой влиза в доджото, а не кой излиза от него.

Ямашита се материализира от сенките и се присъедини към мен.

— Как успя да излезеш? — попитах го.

— Използвах един стар номер на нинджа: измъкнах се през задната врата, докато никой не гледаше.

Нощта беше гореща, уличният трафик — нищо особено, и докато се приближавахме към Манхатън, оранжевото зарево над него се засилваше — пулсираща аура, дължаща се на замърсяването, на затиснатия като с похлупак горещ въздух и на мъчещата се да се изскубне на свобода светлина. Когато минахме по моста, водата на Ист Ривър изглеждаше тежка и черна. Небостъргачите се сивееха в мрачината, осеяни от светлите случайно разпръснати точки на светещите прозорци.

Центърът на града никога не заспива през нощта. Улици и авенюта бяха озарени от натриевите лампи на уличното осветление и жълтеникавата им светлина бе разсичана от сноповете, изливащи се през витрините на още работещите по-малки магазини и ресторанти. Но когато намалих скоростта, за да хвърлим поглед към сградата, където отивахме, „Домът на самурая“ бе тъмен. Това ме обезпокои и подхрани параноята, станала напоследък неотменна част от мен. Все пак човек може да заглушава предупредителните вътрешни гласове само известно време.