Джон Донахю - Сенсей

Той излезе, а аз огледах улицата в двете посоки — никога не подценявай убийците нинджа, — усещайки тежкия пистолет като допълнително бреме за уморените мускули на ръката ми.

Ямашита се плъзна зад мен с неуловимата си тиха походка. Погледна пистолета с нескрито отвращение.

— Намеренията на брат ти са добри, но той изглежда наистина няма представа с какво се занимаваме.

— Да, сенсей — признах, — няма ни най-малка представа. — Влязохме обратно и залостихме вратата. Осветлението от горния етаж хвърляше слабо сияние надолу по стълбите. Сенсей и аз тръгнахме като молци към светлината, изкачвайки безшумно стъпалата.

— Не съм сигурен какво би могъл да направиш с пистолета, Бърк. Общо казано, когато си под силен стрес, препоръчително е да използваш оръжията, които най-добре познаваш. — Ямашита се отправи към близката масичка, където на черна лакирана стойка лежаха двата самурайски меча — късият и дългият. Отвори чекмеджето под стойката и извади от там малко оръжие, съхранявано в лъскава дървена кутия. Това беше танто , малък нож. Дръжката беше без протектор и пасваше идеално с извитата ножница, която скриваше острото като бръснач острие. — Вземи това. Ти си по-добър с остриетата.

Почувствах пристъп на паника.

— За какво ми е? — опитах се да възразя.

Стори ми се, че долових по лицето му да пробягва мимолетно изражение на нетърпение, сякаш птица бе хвърлила за миг сянка върху лицето на скала.

— Бърк! Този човек прави неочакваното. Представи си, че се появи сега, а Мори и неговият човек се окажат недостатъчни? Или се промъкне по-късно, а брат ти се окаже безполезен? — Той замълча, за да ми даде възможност да обмисля възможностите. — Ами ако Томита изненада теб и дори успее да се озове опасно близко? Ти ще се окажеш в голяма опасност, дори аз да съм съвсем наблизо. Следователно… ще трябва да режеш. — И той започна да изброява местата, където минаваха основните артерии: — Тук… — върхът на ножницата докосна шията ми. — Тук… — той я свали върху крака ми, за да илюстрира прерязване на феморалната артерия. — Ако Томита се опита да те разсече ето така — и той застана в джодан , високата позиция, която често предшества опит за разсичащ вертикален удар през главата, — не се отдавай на изкушението да блокираш спускащите се ръце или да ги посечеш. Инерцията така или иначе ще доведе удара до главата ти. — Урокът ми бе познат, но го оставих да продължи. Репетицията, нуждата да обясни нещата на друг човек изглежда успокояваше моя сенсей. Защо да го разстройвам излишно? — Не сечи през ръцете — повтори той. — Вместо това разсечи тук — и малкият танто мина хоризонтално през корема ми, — след което нападателят ще се свлече. — Погледна ме изпитателно и аз кимнах. — Освен това мисли за очите. — В същия момент телефонът отново иззвъня и аз тръгнах към него.

— Искаш да кажеш да следя очите, за да видя откъде ще дойде атаката? — попитах. Това беше стара поговорка в бойните изкуства. Бях полуобърнат, за да взема слушалката, но не пропуснах да видя отвращението по лицето му.

— Не — въздъхна Ямашита. — Исках да кажа да мислиш как да го промушиш в очите.

Това, предполагам, бе причината, че не бях достатъчно внимателен, докато отговарях на позвъняването. Образът на забиващия се в очната ябълка танто и проникващото в мозъка острие беше прекалено кървав за мен, та макар и след последните няколко дни.

Беше Боби Кей. Много вода бе изтекла от последната ни среща, но макар името му да бе споменавано редом с това на брат ми, признавам, не бях мислил много за него в последно време. Той обаче се държеше сякаш бяхме приятели от години.

— Ало, професоре?… Как сме? — Винаги позитивно настроен, Боби Кей бе от хората, при които устата изпреварва мозъка. Ако се бе замислил макар и за секунда, нямаше да има нужда да ме пита. Защото аз бях затънал до уши в издирването на убиеца. Оказа се обаче, че въпросът му бил риторичен. — Хубаво, хубаво… та, питам се дали не би могъл да отскочиш насам, професоре. Всъщност каня двама ви с Ямашита. — За пръв път в гласа му се появи нотка на напрегнатост. Боби продължи разговора, явно не съзнавайки, че това е монолог. — Нещо изникна. Мисля, че трябва да го видите.

— О, така ли? — направих аз своя принос към диалога.

— Да, абсолютно.

— Не можеш ли да ми разкажеш по телефона, Боби?

— О… Ъ-ъ… Малко е сложно, нали разбираш? По-добре е да дойдете тук и сами да видите какво ми се натресе. — Той замълча, след това ме попита, ей така, между другото, сякаш тази мисъл му бе хрумнала в момента: — Ей, брат ти още ли работи по случая?