Джон Донахю - Сенсей

Не го направих, защото изведнъж в главата ми се разнесе глас, тих, но неумолим, който заглуши всичко. Писано е да се срещнеш с него. Това е, от което Ямашита се страхуваше. Това е, за което ти тренираше. Томита е там. Той те чака. Чака теб. Това ми каза гласът. И изпитах страх.

Това беше последното отчаяно изпискване на животното, трескаво настояващо да бъде чуто. Така че го направих. Страх ме е, признах му аз. Но продължих да се движа. Не към Томита. Към урока, който учителят ми не бе успял да ми предаде.

Зная, че трябваше да използвам техниките, на които ме бе учил Ямашита. Може би кужи-ин , щеше да ми помогне. Но в онзи момент това бе единственото, което можех да направя, за да удържа контрола над дишането и да попреча на стичащата се от челото ми пот да ме ядоса. Примигнах и пристъпих, борейки се с невидимата сила, която едновременно ме теглеше назад и ме буташе напред.

И образът, стрелнал се в съзнанието ми, беше не решетката на силата, символът, начертан от Ямашита във въздуха онзи тих следобед, който той бе положил усилия да запечати в главата ми. Вместо това видях твърдото, излято от бронз лице, гледащо към света от сенките на едно старо и познато място. И този образ дойде със своя мантра, нямаща нищо общо с мантрите на Ямашита:

Архангел Михаил ни защитава в битката, за да не загинем в огъня на правосъдието.

И аз влязох.

Подредбата в просторното помещение не се бе променила от нощта, когато за последен път бях тук. Нещата тогава се бяха развили по такъв начин, че така и не бях успял да разгледам самата изложба, но експонатите още бяха тук, едва видими в призрачната светлина на оставеното по съображения за сигурност слабо осветление. Изглеждаха ми като съкровища, изоставени в пещера. Един от основните елементи на изложбата — фасада от дървени греди и наковани летви, имитираща входа на дзен пагода — заемаше една цяла стена от пространството за експозицията. Това по същество бе решетъчна конструкция от греди, увенчана с характерния извит покрив на пагодите. В конструкцията имаше символичен вход. До фалшивата пагода бе издигнато работно скеле, явно в подготовка за нейното демонтиране. Кръгът за демонстрацията още си бе на място. Няколко скрити в покрива прожектора хвърляха ярки кръгове по пода. Останалото бе плътна сянка.

С Ямашита се вмъкнахме в помещението. Надявах се да имам време зрението ми да се адаптира. С известна изненада отбелязах, че никой не ни нападна в мига, в който влязохме, и че от сенките не изскочи никаква застрашителна фигура. Вместо нея в ъгъла отдясно на нас ни чакаше човек. Силуетът му за момент остана напълно неподвижен, сякаш вкаменен на място от нещо, което не виждахме.

Насочихме се към Боби Кей и движението го съживи. На свой ред той се отправи към нас и когато се приближи, на лицето му се появи познатата ни конска усмивка.

— Хей, Бърк. Доволен съм, че можа да дойдеш. — Той погледна към Ямашита и почтително наклони глава към него:

— Имам предвид двама ви.

Ямашита изобщо не го слушаше. Той оглеждаше тъмните ъгли на залата и голямата му глава бавно се въртеше, за да увеличи до крайност чувствителността му към звук и образ.

— За какво става дума, Боби? — Бях сигурен, че опасността е тук. Не можех да повярвам, че дори този идиот не я усещаше.

Той направи знак към фасадата на дървената пагода.

— Случи се нещо… Мисля, че трябва сами да го видите.

— Какво?

Боби направи знак да го последваме.

— Трябва да го видите. Не можах да повярвам на очите си. Ама наистина, така да се появи… — и той тръгна към „пагодата“.

Сграбчих го за ръката. Допирът ми го накара рязко да извърне към мен глава и очите му се присвиха като на животно.

— Не. Тук сме точно където искаме да бъдем — казах му.

Той издърпа ръката си от захвата ми с навъсено лице.

После отново се усмихна, този път лукаво, и първо погледна мен, после учителя ми.

— Говоря ти за онзи бокен , Бърк. Мечът на Итосаи. Върнаха ни го.

— Къде е? — това бяха първите думи на Ямашита към него.

Отново жест към „пагодата“.

— Ще ви го покажа. На него има някаква бележка, но е на японски. Може би някой от вас ще я прочете.

Ямашита тръгна заедно с него.

— Сенсей — предупредително изсъсках аз.

Той вдигна ръка, за да ми каже да остана на мястото си.

— Аз ще отида, Бърк. Ки о цукете.

Това бе традиционното обръщение между майсторите на меча за повишено внимание. Учителят ми чувстваше същото, което чувствах и аз. Това бе неговото указание. И предупреждение.