Джон Донахю - Сенсей

Боби отново поиска меча си. Този път гласът, който му отговори, прозвуча съвсем ясно. Акцентът беше японски, но това не бе изненада. Звукът обаче бе забележителен заради усещането за сила, което създаваше.

— Не — каза той, — ще си го получиш, след като свърша. Когато и двамата умрат.

Боби беше по-близко до него и вероятно бе успял да зърне лицето на Томита, защото нищо друго не можеше да обясни въздействието, което му бе оказано: Акейдиън спря като вкаменен, поколеба се и се изтегли назад. До самата врата. Аз излязох в центъра на залата. Изправих се с лице срещу фигурата, опитвайки се да държа под контрол всичко ставащо наоколо. Фоновата информация обаче постепенно отслабваше в сравнение с излъчваната от Томита енергия.

Стоях, присвил очи, и се мъчех да проникна с поглед в сянката. Дишането ми бе равномерно и дълбоко, ритъмът спокоен и беззвучен. Чаках го. Като скала.

И той пристъпи напред. Беше облечен в тъмни обикновени дрехи, но беше бос.

— Аз съм Томита — каза и се поклони.

Смята се, че когато знаеш нещо за миналото на даден човек, трябва да можеш да го прочетеш на лицето му. Като азиатец Томита бе незабележителен: малък нос, високи скули, тъмни очи. Не беше особено висок, но набитото му тяло издаваше годините жестоки тренировки, създаваше впечатлението за впрегната и чакаща повод да бъде освободена невероятна мощ.

На лицето му бе застинала полуусмивка, сякаш бе видял нещо забавно, макар настроението му да бе мрачно. Зад нея прозираше ярост. Чувството сякаш го раздуваше и го правеше да изглежда по-едър и по-заплашителен. По нервните ми окончания полазиха тръпки от усещането за опасност. Спомних си оценката на Ямашита за степента на неговите умения, дори още в началото на обучението му в Кунайчо, преди толкова много години. Какво ли можеше този човек сега? В съзнанието ми изплуваха образите от местопрестъпленията след пристигането му тук. Сгърченият на точно този под Райли. Смазаните тела на Икаги и Кубата. После си спомних за Арт.

Повече време за мислене нямах. Томита ми се бе поклонил, аз трябваше да отвърна на любезността. Не го изпускай нито за миг от поглед, беше ме предупредил Ямашита. Послушах съвета му.

Погледнах го отново, сякаш го виждах за пръв път. Вече не се интересувах от чисто визуалната информация, която носи образът на даден човек — това бе само единият от елементите, които трябваше да ми помогнат да изградя стратегия. На улицата просто поглеждаме хората. Тук трябваше… да видя.

Томита се усмихна и посочи пода. Усмивката му бе много напрегната, по-скоро формалност на етикета, отколкото някакъв барометър за вътрешното му състояние. Белите му зъби блеснаха… показване на кост, а не емоция. Изух обувките си, сега и аз бях бос. Седнахме едновременно, подчинявайки се на диктата на ритуала, но се наблюдавахме зорко за дори намек на нападателно движение. Бяхме като пружини, натегнати и прибрани в стоманен кожух, готови всеки момент да се освободят. Използвах татехиза , седящата поза, предпочитана от старите воини на бойното поле. Начинаещите много не я обичат, но от нея е по-лесно да се скочи на крака, отколкото при другите по-официални пози.

Той съзря стратегията ми и дружески кимна в моята посока:

— Да — замислено прозвуча гласът му, — ти би трябвало да го знаеш… — После повиши глас, без да откъсва поглед от мен: — Добре си го научил, сенсей.

Чух лекото помръдване на Ямашита, който явно изпитваше остра болка, но намери сили да се изправи и да се обърне към някогашния си ученик.

— Това не е нужно — каза Ямашита.

— Ие , Ямашита-сан — със злоба изрече Томита, — имам всички причини на света, за да искам да стане. Мечтал съм за това. Години наред горях от срам заради онова, което ти ми причини… което и другите ми сториха… — още докато говореше, гневът му се засили и буквално започна да блика от него.

— Томита! — опита се да възрази Ямашита.

Томита се овладя с видимо усилие.

— Когато изживях онзи момент, имах усещането, че светът около мен се разпада. Единствено тренировките ми помогнаха да запазя себе си. — Томита бавно се изправи и се отправи към моя сенсей, разглеждайки го както се разглежда затворено в клетка опасно животно. В погледа му имаше презрение. Томита направи само няколко крачки. Усетих и страх.

— Знаех, че един ден ще се изправя срещу теб, сенсей — каза младият мъж на Ямашита. — Работих години наред в търсене на съвършенството. За да мога да ти покажа… — преглъщане — … колко много сгреши.