Джон Донахю - Сенсей

— Ти знаеш, че решението не беше само мое — с пресипнал глас отговори Ямашита. — Не можех да постъпя иначе.

Томита изсумтя презрително:

— Отговор, който издава слабост. И като си помисля, че през всичките тези години се страхувах да се изправя срещу теб. — Томита се изсмя, но в звука нямаше никаква радост. — Трябваше да разбера по-рано, че си бил слаб.

— Пусни ме навън — опита хитрост Ямашита — и ще проверим.

Очите на Томита блеснаха. Той пак се усмихна, този път малко по-весело:

— Като му дойде времето. Ако този идиот Акейдиън не те бе наранил, щеше да стане славна битка. Но при това положение на нещата… само ще ознаменува края на ритуала… — Томита се плъзна обратно към центъра на залата, където го чаках аз. Той продължи да говори, но вече с гръб към учителя ми: — Животът не се уморява да ни поднася изненади. И аз винаги съм се мъчил да разбера смисъла на това. — Той въздъхна. — Ти ми помогна да прогледна, сенсей. Ти ми донесе унижение, а сега и… разочарование. Но след толкова години аз вече мога да прозра истината. И изпитвам странно чувство на освобождение. Сякаш някой е прерязал каишката на врата ми. Най-сетне съм свободен от всякакви ограничения и мога да постъпвам както пожелая. Колко години ми бяха нужни да каля волята си до тази степен. — Очите му сякаш не регистрираха присъствието ми, защото изглеждаха фокусирани върху някаква вътрешна реалност. Но само за миг. После той заби погледа си в мен: — Ти не би разбрал, Бърк. Гайджин никога не може да схване същността на изкуството.

— Мисля, че схващам отлично факта, че си откачил — гласът ми бе малко дрезгав, но едно изречение му бе достатъчно да набере сила.

Томита огорчено се усмихна и поклати глава:

— Разбира се. Знаех, че нищо няма да видиш. — Той отново повиши глас, защото следващото бе за стария му учител: — Сенсей, ти направи много грешки. Никога не трябваше да ме прокуждаш…

— Никога не съм имал властта да го предотвратя — напомни Ямашита.

— Да, колко удобно, наистина — презрително процеди Томита. После се върна към мислите си: — Никога не трябваше да идваш в тази страна. Защото така предаде наследството ни. Дарът, даден ни от боговете… — Изненадващо Томита се обърна към мен: — Значи ме мислиш за луд, така ли, Бърк? Заради убийствата? — Той кимна на себе си. — Да, не можеш да видиш. Това бяха церемонии, предназначени за боговете. Те бяха пламенно чисти. Те полагат оголеното кокото , сърцето на нещата. Когато двубоят приключи… ти дори не можеш да си представиш чувството… усещането… сливането със света на ками, духовете. — И той отново се усмихна. — И при това всичко е извършено както аз го искам.

— Томита — обади се Ямашита, — на това трябва да се сложи край.

Беше изпитание за нервите ми да стоя там, да слушам разговора им и да чакам изпълнението на ритуала. Дълбоко в себе си обаче усещах невидими силови полета в залата. Защото въпреки потока от думи и многото усмивки, обстановката несъмнено оставаше крайно напрегната. И градусът бавно се покачваше. Зад тъмните очи се четеше нескривана ярост.

Не казах нищо.

— Добре — спокойно каза Томита и отново се отпусна на колене, — да се върнем на задачата. — Поизправи се и изрече: — Аз съм Томита…

— Бивш ученик в Кунайчо… — прекъснах го аз, за да го подразня.

Тъмните очи блеснаха опасно, разкривайки какво се крие зад бариерата.

— Ученик съм на Морита-ха Тенгу-шин-рю. Там съм менкьо кай-дек , а юданша в Янаги-рю по джу-джуцу и кендо. Убил съм в двубой четирима. Настоявам за урок.

Това не ми казваше нищо, освен че имаше повече жертви, отколкото предполагахме. Никога не бях чувал за Тенгу-шин–рю . Тенгу наричат крилатите планински гоблини от японските митове и легенди. Умели майстори на меча, в старите истории те понякога обучават на своето изкуство смъртните човеци. В зависимост от начина на изписване на шин , това можеше да означава божествено прозрение, сърце или някакво божество. Всичко, което разбрах, бе, че човекът пред мен бе изучавал бойни изкуства на различни места. И бе убил хора.

В края на рецитацията той ми се поклони. Сега беше мой ред.

— Аз съм Бърк — започнах аз. В подобни ситуации японците избягват използването на собствените имена. — Ученик съм на Ямашита-ха Ито-рю . Юданша съм по Шотокан-карате-до и Кодокан-джудо . Не съм убивал човек в двубой. — Томита хищно ми се озъби. — До тази нощ — довърших. Усмивката му само стана още по-зловеща.