Джон Донахю - Сенсей

Той отново отстъпи, опитвайки се да ме увлече допълнително. Залитайки, опитах да си възвърна равновесието, но пораженията на мускула ми направиха опита бавен и нескопосан. Установих, че падам, а при двубой загубата на равновесие е фатална. В един момент видях Томита изправен над мен с вдигнат меч.

Инстинктивно се извъртях, за да не посрещна удара с лице. Чух вратата на „пагодата“ да се отваря с трясък, а после Ямашита изкрещя. Направих последен отчаян опит да се измъкна от зоната на прекия удар. Учителят ми се стрелна през зрителното ми поле и се заби в Томита. Но по-младият мъж го блъсна встрани и продължи атаката си срещу мен. Ямашита падна лошо и се сви на кълбо. Чух свистенето на острието, спускащо се над мен. В следващия миг то се впи в тялото ми и усетих върха му да подскача по ребрата откъм гърба ми.

Бях повален. Знаех теоретично, че трябва да продължавам да се движа, но силата на удара бе парализираща, все едно бях хванал високоволтов кабел. За миг застинах, неспособен да помръдна. И тогава Томита се хвърли върху мен.

Може би беше захвърлил меча. Или го беше изпуснал. А може би беше решил, че е прекалено лесно за него да ме довърши по този начин. Бях отпуснат безводно, полуседнал, помагах си с лявата ръка да се надигна. Умиращият гал. Той дойде зад мен и ръката му ме обхвана през шията, промъквайки се като дебел стоманен кабел. Другата му ръка натисна дясната страна на главата ми, притискайки шията върху задушаващата ме ръка.

Това е версия на хадака-джиме , задушаваща хватка от джудото. Много проста. И много смъртоносна. Когато противникът ти я приложи както следва, разполагаш с около три секунди, преди натискът върху шията ти да прекъсне кръвоснабдяването на мозъка ти. След това над света се спуска мрак. Само за теб, разбира се.

Единственият фактор в моя полза бе това, че една от ръцете на Томита не бе напълно функционална. Опитах да се извия в по-добра позиция, но той ме държеше отзад, а и раната в гърба ограничаваше движенията ми.

Започнах да се боря с натиска, който ми оказваше. Прешлените на шията ми започнаха да пукат, докато се противопоставях с всички сили на хватката. Отчаяно се мъчех да забия брадичката си под задушаващата ме ръка. Никакъв шанс. И тогава Томита прошепна в ухото ми:

— Онази нощ след демонстрацията се надявах да приключа нещата с твоя учител, но ти се намеси. Тогава той избяга, но след малко ще му отнема живота. Но ти, Бърк… — просъска той, — видях, че той те цени. Така че сега ще те отнема от него. Това ще го унищожи. Победен си, Бърк. Кажи го! — Той ме стисна малко по-силно. — Искам да го чуя. — Усещах по тона му, че се усмихва, но гласът му бе напълно сериозен. — Кажи го и мога да го оставя да живее. — Пауза. — От друга страна, мога и да не го оставя…

Част от мен го слушаше, но друга част бе на съвсем друго място. Ямашита бе предсказал, че тази пролука ще се появи. Томита се нуждаеше от признание. Искаше да доминира. Играеше си с мен, но за него бе важно да реагирам по някакъв начин. Усещах ръката му през шията ми бавно да се затяга, така че финалното усилие да съвпадне с края на жалката му реч. Очакваше от мен да експлодирам в последен опит да се освободя. Това щеше да бъде реакцията, която да доведе до края ми. Признанието, което искаше.

Не се налагаше да наведа брадичката си прекалено много. Отворих широко уста и забих зъби в ръката на Томита, разкъсвайки плат и кожа, плът и кръв. Стремях се челюстите ми да се съберат. Усетих мускулите му спазматично да потрепват върху езика ми, докато се опитвах да прегризя ръката му. Всъщност притискащата ме отзад ръка ми помагаше, защото натискаше разтворената ми уста върху другата му ръка. Но само за секунда-две, защото натискът внезапно изчезна.

Ушите ми звъняха от наближаващата загуба на съзнание, но дори през този звън чух дивия му вик. Той се изтърколи от мен и пак посегна към меча си.

Скочих върху него в отчаяно усилие. Надявах се десният му палец да е счупен и бях сигурен, че съм прегризал част от мускулите и сухожилията на лявата му ръка. Това, естествено, забави Томита и движенията му бяха странно непохватни.

Беше на колене и посягаше към меча, когато се стоварих върху него отзад. Той рухна напред и от силата на падането главата му отскочи с камшичен удар назад, забивайки се в лицето ми. Чух изпукването на костите в носа ми.

Отпуснах се на едната си страна и извих назад в ключ ръката му. Той остана да лежи зашеметен по лице около секунда, после започна да се извива с всички сили, но ключът е предназначен да прави именно това — да те пази от опасността и да държи противника ти обездвижен. Ако се бори, можеш да му извадиш рамото, лакътя или дори да му счупиш ръката. Но това рядко се налага, понеже борбата срещу ключ на ставата е много болезнена.