Джон Донахю - Сенсей

По-младият му партньор изглеждаше неспокоен. Главата му бе обръсната и имаше грижливо оформена козя брадичка. Сакото му също бе спортно, но под него бе по черна тениска. От външната страна на нагръдния му джоб се клатеха слънчеви очила. Той завъртя глава от една страна на друга, предполагам, проверявайки дали има свидетели. На уличното осветление в ухото му проблесна малка обеца. И двамата изглеждаха като свалени от реклама „Наеми си бандит“.

— Хайде, пич, да вървим — настоя Обецата.

Партньорът му не отговори и ме погледна по-внимателно.

— Мамка му, човече, какво се е случило с теб?

— Лоша нощ — уклончиво отговорих.

— И още как. — Той премести поглед зад мен, където, предполагам, беше Акейдиън, излязъл да се присъедини към купона. — Е, няма нужда от още неприятности. Защо не ми дадете мечовете на господин Акейдиън и ще се разделим като приятели? — Признавам, звучеше много убедително.

— Не — отрязах и той ме изгледа с опитното око на професионалист, свикнал да бъде разочарован от живота. Но и в очакване да предприемем нещо.

По-младият се отправи към нас. Докато приближаваше, бръкна в джоба на сакото си и извади от там пистолет. Приличаше на онзи, който носеше наемникът на Мори.

— Ау, какви глупости говорим — протестира той. — Предлагам да оправим този, после стареца, да вземем оръжията и да изчезваме.

В същия момент видях през рамото му към нас да се приближава кола. Носеше се наистина на висока скорост. Някой явно бързаше, защото колата даже поднесе, докато ускоряваше по улицата. Ревът на двигателя накара Обецата да се обърне.

Машината се удари в бордюра на тротоара, закачи леко пожарния кран и рязко спря на метри от нас. Вратата на шофьора се отвори още докато колата пружинираше на ресорите си.

— Замръзни! — Трудно беше да се вглеждам в тъмнината, но не чак толкова, че да не мога да различа насочения към нас пистолет в пролуката между отворената врата и рамката на предното стъкло. Обецата се поколеба за миг. — Казах замръзни! — извика гласът.

Шумът изглежда съживи младока. Той вдигна пистолета.

— Не, Ричи! — опита се да го спре главният. Но вече беше прекалено късно.

Хвърлих се без замисляне на плочите и се претърколих встрани. Зад мен Ямашита последва примера ми. Чух го да изохква, докато падаше. Обецата в ухото на младежа просветна в нощта и той стреля. Както лежах зад него, видях блясъка на изстрела да очертава за част от секундата силуета му в нощта. Откъм колата последваха три изстрела през равен интервал, видях куршумите да се забиват в тялото на младежа, да го отхвърлят назад и да го събарят по гръб на тротоара.

Партньорът му вдигна ръце във въздуха и замръзна, без да помръдва мускул.

Иззад колата излезе Мики.

— Конър?

Чувствах се замаян и затова само седнах на ръба на тротоара. Надявах се там да е малко по-хладно. Надявах се да има и повече въздух. Отпуснах глава върху ръцете си, подпрях ги на коленете и затворих очи. Кръвта бучеше ритмично в ушите ми, а въздухът не ми стигаше. Слушах с безразличие звуците около мен.

Гласът на Мики се приближи. Чух пистолета на Ричи да изтраква по паважа, когато брат ми го изрита далеко настрани. После щракнаха белезници. Не знам защо винаги оковават в белезници заподозрения, без значение дали е направил нещо или не е.

— Слава богу, че дойдохте. — Гласът на Боби, изпълнен с мазно облекчение.

— Затваряй си шибаната уста, Акейдиън! — нареди му брат ми. В далечината се разнесоха приближаващи сирени.

Отворих очи и видях, че сцената е осветена от нов чифт фарове. Принадлежаха на черния лексус на Мори. Светлината се отразяваше от тъмната локва, започваща под тялото на Ричи и стигаща до улицата. Подсмръкнах и на платното между краката ми падна едра и кръгла капка кръв.

Към нас се приближи нова полицейска кола с включени светлини. От нея изскочиха двама униформени. Докато се борех с поредния световъртеж, отнякъде се разнесоха още сирени, по-наблизо изпука полицейско радио и се чуха най-различни гласове.

— Кой е мъртвият? — попита Мики единият от полицаите.

Брат ми не му отговори.

— Конър, добре ли си? — извика ми той. Не продумах. — Ямашита! — обърна се Мики към моя учител. — Добре ли е той?

Усетих върху мен ръцете на Ямашита, помагащи ми да се изправя на крака. Трябва да беше отговорил нещо на Мики. Кимнах утвърдително за всеки случай. Едва тогава Мики отиде при среброкосия.

— Да пукна, ако това не е Чарли Джи. Какво те носи насам?