Джон Донахю - Сенсей

И Акейдиън присъстваше, стратегически поканен да застане колкото може по-далеч от братята Бърк. Тук бе и японски държавник, стиснал в ръцете си кожена папка. В публиката, недалеч от застиналия Ямашита, седеше Арт. Отслабнал, с неуверената вдървеност на излекуван след тежка болест… нещо, което понякога и аз виждах в огледалото. Но движещ се.

Бяхме прекарали юли и август във възстановяване: на мускули, на кости, на спомени.

Томита бе мъртъв. Научих го от полицаите, дошли в болницата да вземат показанията ми. Макар и замаян от успокоителни и обезболяващи, съумях някак да им разкажа моята версия на нещата. По-късно Мики ми обясни, че Томита бил намерен проснат по гръб, а в гърдите му с хирургическа точност бил забит танто . Мики бе възприел това като добър прощален жест, но ми довери, че преди това аз съм успял да счупя врата на Томита.

И двамата знаехме, че не бях използвал ножа. В хаоса след пристигането на линейката почти никой не бе обърнал внимание на Мори и наемника, когато те се промъкнаха в „Домът на самурая“. Аз обаче помнех, че ги бях видял да излизат няколко минути по-късно и да отпътуват в нощта, без да погледнат назад. Бяхме сигурни, че Мори бе използвал ножа. По-късно полицията не пожела да задълбочава този момент. Дипломатически имунитет, предполагам. Когато Мики бе настоял да се стигне до истината, неговия лейтенант му бе наредил да забрави това. Или…

Аз обаче не можех да проумея защо Томита бе избрал за цел мен преди Ямашита. По-късно учителят ми каза, че той не е имал никакви съмнения по въпроса. Проведохме тази малка дискусия, когато ме изписаха от болницата.

— Знаел си през цялото време, че той ще се нахвърли върху мен? Че е дошъл за мен? И не ми каза нищо? — Не можех да повярвам на ушите си. Когато си ранен, хората обикновено ти прощават някои волности. Той също бе ранен, но аз го водех, понеже при мен се наложи операция. Това ми даваше известно предимство и аз се надявах този тон да ми се размине поне още известно време.

Старият Ямашита ме изгледа безстрастно, спокойно и с абсолютна увереност.

— Не съм и помислял. Знаеш ли колко щеше това да навреди на подготовката ти? И щеше да те отклони от целта, което не можехме да си позволим.

— Но той можеше да ме убие, сенсей! — възмутено му напомних аз.

— А ти какво си мислеше, когато стъпи на Пътя на Меча, професоре? Че това е игра?

По-късно, когато ме видя да седя умислен, учителят ми отново поде темата:

— Бърк, наблюдавам те да тренираш от години. И с времето започнах да усещам, че у теб има някакъв потенциал… — Той пое глътка въздух и смени тактиката: — Изборът на основна дисциплина не е лек. И често е белязан с кръв.

Погледна ме многозначително. Основателят на неговия стил, Итосаи, изправен пред подобен проблем, го бе решил още преди векове и бе оставил на последователите си през бъдните поколения жесток модел. Майсторът бе имал щастието да разполага с двама забележителни ученици с равни умения. Един ден ги повикал при себе си. Оставил ръкописа с описанието на стила и документа за обявяването на наследника на земята редом с церемониалния меч. После невъзмутимо уведомил двамата си ученици, че негов наследник ще бъде онзи, който излезе от стаята жив.

Подобно на всички нас Ямашита върви към бъдещето, понесъл стария багаж на миналото. И ето че аз сега стоях до него и му помагах да влачи бремето.

Известно време му бях сърдит. Чувствах се объркан. Но това бе позната територия. Като истински майстор, Ямашита те стимулира да правиш неща, които даже не си помислял. И накрая може да не си му непременно благодарен, но винаги си променен.

Бях чул, че някакъв репортер пише книга за убийствата, книга, пълна с мрачната атмосфера и изкривената логика на психопатологията: теории за малтретиране и нуждата от признание. Поривът да се освободиш, но и да принадлежиш, да откриеш онзи, когото би уважавал, и да станеш като него. За да го унищожиш. Едип и съперничеството между децата. Нуждата да се приближиш до онова, което не можеш да имаш, но за което бленуваш. Можех да проследя аргументацията на интелектуално ниво, предполагам. Но това вече не ме интересуваше. Исках да извърна най-сетне лице от мрака.

От брат ми обаче никога нямаше да стане добър писател. Той може да резюмира нещата в едно изречение. Което и направил, когато репортерът отишъл да го интервюира: „Това си беше отмъщение, глупако“.

Вежливи ръкопляскания ме подтикват да се поизправя на стола и да отворя очи. Подобна пресконференция е винаги отлично режисирана и декан Сепалия внимателно ме бе подготвил за ролята ми. Публичността на случая, няколкото убийства, едва ли не фаталната атака срещу Арт, бавното възстановяване на здравето ни, пълната с насилие развръзка в „Домът на самурая“ бяха прекалено удобна възможност, за да се изпусне. Като акули, надушили отдалеч кръв във водата, Доманова и приятелите му старателно бяха подготвили събитието, на което присъствахме в момента. То щеше да се използва като повод да се свържат университетът, плодовете на капитализма и триумфът на доброто над злото в една прекрасна фотовъзможност.