Джон Донахю - Сенсей

Само че точно в този момент Томита спря да се извива и започна съвсем съзнателно да се бори с ключа.

Беше невероятно. Държах го здраво и нямаше абсолютно никакъв начин той да се измъкне, освен ако не си извади рамото. Усещах по опъването на мишците му напрежението, което ключът упражняваше върху всички стави на дясната му ръка. Той изръмжа и извърна главата си към мен. Това бе окървавената му страна. Видях как дясното му око се извърта в ъгълчето на очната ябълка, за да ме вижда. Беше като поглед през шпионка в праисторически свят. Погледът бе неподвижен, мрачен и злобен.

И след това той започна много бавно и систематично да форсира изваждането на рамото, което щеше да му позволи да се освободи от задържащия ключ. През цялото време продължаваше да ме гледа, обещавайки ми какво ще се случи, ако отново се изправим очи в очи.

Беше много деморализиращо. Имаше само едно нещо, което можех да направя. Оголих предмишницата му с дясната си ръка и със сила я издърпах срещу лакътната му става. Чу се отвратителен звук и Томита изскимтя веднъж, преди да стоваря лакътя си в основата на черепа му. Изръмжах от усилието и от разкъсването, което почувствах в мускулите на гърба си. Но го направих отново. И после още веднъж.

И тогава напрежението в тялото му изчезна.

Отпуснах се обратно на пода и едва сега осъзнах, че соленият вкус в устата ми е от кръвта на Томита. Изплюх каквото можах. Гърлото ми беше като разранено с гласпапир. Повдигаше ми се.

Изпълзях настрани от неподвижното тяло на Томита. Дъсченият под беше покрит с кървава каша. Изправих се на крака, но залитнах заради пристъпа на гадене. Бърк, повръщащият воин. Подпрях се откъм здравата си страна на стената.

Приближи се Ямашита. Носеше завития в платно меч на Итосаи. Погледна ме и каза:

— Трябва да се махаме. Бързо.

Преди да излезем, той се отби при тялото. Изгледа някогашния си ученик за момент, после се наведе и взе нещо. Беше неговия катана .

Измъкнахме се във фоайето, влачейки крака като старци. Стори ми се, че вървим безкрайно.

Там ни чакаше Боби.

— Бърк… — разглеждаше ме и искаше да разбере какви са раните ми. После видя мечовете в ръката на учителя. — Хей!… Чудесно — възкликна той радостно. — Благодаря, ще взема единия.

Ямашита го изгледа, без да казва нищо.

— Не — спрях го аз.

— Какво значи „не“? — Когато беше сериозен, лицето на Боби бе лишено от индивидуалност и дългата конска физиономия сякаш се скриваше в плещите му.

— Мечовете ще бъдат върнати на законните им собственици — проговори Ямашита.

Боби май не го чуваше.

— Цялата далавера беше със застраховката, нали? — попитах го. Трябваше да оближа устните си, защото носът ми още кървеше.

— Трябва ми. Би следвало да е застрахован за сто и петдесет бона — отговори той. — Дай ми го. — Твърдият, пресметлив тон на истинския Боби Кей, бизнесмена.

— Мисля, че наистина ще ги задържим — обясних му.

— Мой е — настоя Боби. Застана така, сякаш искаше да ни попречи да излезем през вратата на фоайето. Едва сега забелязах, че държи моя танто в ръцете си. Предполагам, не изглеждахме като особено опасни хора. За себе си знаех, че едва се държа на краката си. Ямашита изглеждаше стар и негоден за нищо.

Поех дълбоко дъх и това се чу, защото се наложи да го направя през устата. Дробовете ми изхъркаха.

— Акейдиън, махни се, по дяволите, от пътя ни. Защото иначе ще ти отнема ножа и ще те изкормя.

Опитах се да прозвучи убедително, защото в този момент едва ли бях способен на по-голямо физическо усилие от това да се крепя на краката си пред него. Но Ямашита винаги бе твърдял, че духът е всичко. Вложих всичко в погледа, с който го изгледах. И за един странен момент имах чувството, че гледам на света през очите на учителя си.

Духът на Боби беше като Боби човека: слаб. Освен това, мисля, че външният ми вид го изплаши. Сигурен съм, че изглеждах ужасно.

Той отстъпи. Ножът издрънча на пода и ние излязохме. Въпреки ромона на водопада чух мелодичен звук. Обърнах се. Боби държеше клетъчен телефон в ръката си и натискаше бутончетата.

Наистина трябваше да се махаме колкото можеше по-скоро.

Но те вече бяха дошли. Боби явно бе наредил на двамата си главорези да стоят в готовност отвън. Те излязоха от паркираната кола и застанаха пред нас на тротоара. Бяха едри момчета с широки гръдни кошове и кръстове, които изглеждаха като прищипани. Очите ми още сълзяха, но различих, че единият имаше зализана назад сребриста коса. Изглежда той бе главният. Яката на разкопчаната му тъмна риза бе извадена върху реверите на лятното му сако. На шията му блестеше златна верига. Зрението ми се проясни и сега забелязах, че има здрав слънчев загар и бръчици в ъгълчетата на очите.