Джон Донахю - Сенсей

Чарли Джи сви рамене. След застрелването на съучастника му това сигурно бе първото движение, което си позволяваше.

— Убий ме, ако мога да ти отговоря — и той погледна към Боби Кей, който мъдро кимна в потвърждение.

— Естествено — измърмори брат ми.

Мори се измъкна от колата си, видя ме да се клатя на тротоара в компанията на Ямашита и се приближи до нас.

— Ямашита-сан, къде е той? — Наемникът беше с него, нащрек и объркан едновременно.

— Ей… ама аз кървя — казах изумено, без да бе обръщам към някого.

— Без майтап, Шерлок — отговори брат ми и застана от другата ми страна. С помощта на Ямашита ми помогна да седна отново на ръба на тротоара.

— Трябва да зная къде е! — настоя Мори. Звучеше като човек, готов всеки момент да изпусне нервите си.

Без да му обръща никакво внимание, Мики клекна до мен.

— Как си, брато?

— Как разбра… къде бяхме?… — гласът ми звучеше неестествено дебел.

— Ямашита ми се обади, преди да тръгнете.

Опитах да се усмихна, но болката в носа не ми позволяваше. Извих глава, за да погледна към Ямашита. Той ми се усмихна. После вдигнах поглед към Мори, примижах и му посочих с глава:

— Там… вътре. — Двамата с главореза веднага изчезнаха в сградата.

По това време се появи и линейката. Бутнаха ме да легна странично, за да срежат дрехите ми и ме подготвят.

— Ти от добрите ли си или от лошите? — попита ме единият от санитарите. Въпросът ни най-малко не забави работата му, а и не ми изглеждаше като човек, който наистина се интересува, просто искаше да завърже някакъв разговор с мен.

— Ъ?… — изгъгнах аз.

Санитарят погледна въпросително брат ми. Мики му посочи бандита с обецата:

— Лош. — После посочи мен: — Добър. — Премести поглед върху моя учител, изгледа го в продължение на минута и го посочи с пръст: — Добър. — Ямашита леко се поклони.

— Трябва да тръгваме — прекъсна размишленията му санитарят.

Натовариха ме в линейката, докато друг екип се занимаваше с Ямашита. Преди да се затвори вратата, видях от сградата да излизат Мори и неговият човек. Качиха се в колата и заминаха плавно и незабележимо. Нямаше нужда да привличат внимание.

Мики беше при вратата на линейката.

— Тези момчета ще се погрижат за теб — успокои ме той. — Ямашита ще остане с другия екип. Аз ще те придружа с колата.

Усмихнах му се предпазливо и дори се опитах да му намигна:

— Пази онези мечове — казах му аз.

Вратата се затвори и санитарите ме вързаха с ремъци за носилката. Сложиха ми кислородна маска, след което единственият ми проблем беше да не охкам на всяка улична дупка в Манхатън по пътя до болницата.

След джунглата на тъмнината дойде дългият сезон на светлината.

Летните месеци може да се бяха изнизали, но горещината им си оставаше: чувствах я през синьото си сако. Но топлината ми харесваше. Раната на гърба ми бе заздравяла, но мускулите ми все още бяха напрегнати в местата, където мечът ги бе разсякъл. Улових се, че клюмам, унесен от усещането, докато речта, която се преструвах, че слушам, се лееше без край.

В подобен ден, когато официалните лица са подредени на стъпалата пред университетската библиотека, „Дориан“ почти се издига на нивото на колективната илюзия, създадена от службите за връзки с обществеността в общественото съзнание. Солидните тухлени фасади и алеите сред добре окосените морави придават на кампуса усещане за увереност и премерена целенасоченост. Само след седмица студентите щяха да се завърнат и изведнъж щеше да лъсне истината за дисфункционалния характер на живота в съвременния колеж. Засега стискахме зъби и се преструвахме. Присъстващите административни служители изглеждаха умни и професионални: тъмни костюми за мъжете, строги делови костюмчета за жените. На събитието бе придаден фалшиво ерудитски характер благодарение на звучния бас на Доманова, произнасящ приветствената реч. Безкомпромисен педант, той произнасяше всяка сричка без изключение, въртейки с наслаждение думите в устата си.

Спонсорите присъстваха, пресата също, камерите жужаха. Мики и аз седяхме на втория ред в групата на седящите сановници, подредени зад подиума. Бяхме в края на реда, достатъчно далеко, за да не се притесняваме да се шегуваме със ставащото.

Брат ми изкриви уста странично и прошепна:

— Шефът ти, разбира се, е луд.

Усмихнах се на малката тълпа, събрана заради церемонията, и кимнах в съгласие:

— Напълно вярно. Но това тук е академия. Никой не го забелязва.