Джон Донахю - Сенсей

Той внезапно се изправи и аз последвах примера му. Не бих казал, че го направих съзнателно. Просто двамата сякаш бяхме свързани с обща нишка.

Наблюдаваше ме и кимна с насмешливо одобрение. Всъщност той не бе преставал да ме наблюдава. Всичко — всеки жест, всеки тик, му казваше нещо за противника. Той направи жест към стената на доджото.

— Можеш да си избереш оръжие от там.

— Защо аз? — попитах го. Бях изненадан да чуя думите си изговорени на глас. Това беше последното изписукване на изплашеното животно във всеки от нас.

Той поспря и ме изгледа.

— А?… Защо ти? — Кимнах. Не се доверявах повече на гласа си. — Ти си неговият деши , господин Бърк. Последователят му, нали така? — Не му отговорих, но на него му беше все едно. Донякъде бях доволен да го оставя да говори — това ми даваше време да се подготвя. — Учителят ти унищожи живота ми. Тренирах години, сега съм дошъл аз да унищожа него самия. Но първо ще му отнема онова, което цени най-много. — Той направи пауза и ме огледа изпитателно: — Бил ли си някога учител, Бърк. Знаеш ли кое е най-важното за един сенсей? За него животът не е скъпоценен — буши , самураите, са тренирани да не се страхуват от смъртта. — Нова пауза и нов изпепеляващ поглед. Този поглед ми позволяваше да си представя болката, с която бе живял години наред. — Преди да убия него, искам той да знае, че съм унищожил всичко, което се е опитал да създаде. — Опитах се да не реагирам по никакъв начин. — Ще му отнема най-добрия му ученик, Бърк. Ще убия теб.

Той отново направи жест. На пода бе поставена рогозка. На нея лежаха съответстващи си двойки бокен и джо 21 21 Бойна тояга, дълга четири стъпки. — Б.ред. . Бавно се приближих до тях, пристъпвайки странично, за да не го изпускам от поглед. Изборът на оръжие беше критичен, но само ако знаех какво смята да използва той.

— А ти? — попитах, посочвайки оръжията.

Той се сля със сенките и се върна обратно, държейки в ръцете си добре познато оръжие. Беше катана , който бях видял на дадената ми от Боби Кей снимка преди много време.

— Значи си го взел? — прошепнах.

Той извади оръжието от ножницата. Стоманата леко изсъска от допира. Томита огледа острието с възхищение от играта на светлината по него.

— Тази възможност беше… неочаквана — призна той. — Но добрият буши трябва да действа решително и според обстоятелствата. — После Томита направи жест с меча: — Както казах на господин Акейдиън, смятам да използвам това оръжие за някои предстоящи неща. — Той тръгна към мен и отвори ръцете си широко. Мечът беше в дясната. Оставих малкия танто , даден ми от учителя, и взех джо . — Джо, Бърк? Надявах се на по-голямо предизвикателство. — Той въздъхна и бавно прибра острието в ножницата. — Добре. Нека малко поиграем. — Остави меча на пода и се наведе, за да вземе бокен .

Има една история, която разказва, че самураят, кодифицирал техниките за джо , веднъж предизвикал Миямото Мусаши на двубой, като използвал друго оръжие, и бил победен. Едва след като развил до съвършенство боя с късата палка, той бил в състояние да победи големия майстор на острието Мусаши. Тази история бе добре известна и вътрешно в себе си се надявах тя поне малко да подкопае увереността на Томита.

Изправихме се един срещу друг в позиция „готови“. Джо е по-дълъг от дървения меч, но бокен е по-тежък. Томита ме изгледа за миг с безизразни очи и отпуснато тяло. И мигновено последва атака.

Казват, че за истинския майстор е характерна не силата на атаката, а бързината, с която я провежда. Когато Томита се движеше, контурите на тялото му се размиваха. Положенията му се сменяха толкова бързо, че отделните ходове се сливаха в плавно свързана поредица, заредена с върховна опасност. При това ниво на състезаване оръжията имат склонност да „залепват“ — ние поддържахме контакт колкото бе възможно по-дълго. Джо се сблъска с бокен и го отклони от линията на атаката. Томита веднага плъзна меча напред и по дължината на джо . Изтеглих го в реверс, но натискът му продължи. Отстъпих вдясно, надявайки се да изнеса острието напред, встрани и надолу, но той отскочи извън моя обхват.

Движехме се много. Въртяхме се и минавахме от осветено място в полумрак. Ефектът беше като от мигащи светлини в дискотека: схватката се развиваше на приливи и отливи. Но нивото оставаше все така високо. Значителна част от тактиката е подчинена на неща, които са почти недоловими. Напрегнато следях Томита, стараейки се да реагирам своевременно и да предвидя следващите му ходове.