Джон Донахю - Сенсей

— Е? — подканих го, изобщо не разбирах накъде бие.

— Е — имитира ме той. — Кажи ми сега нещо, умнико. Какъв е интересът на Мори в цялата работа?

— Ще залови Томита — отговорих.

— Искаш да кажеш, ще го арестува?

— Ами да — потвърдих, неспособен да разбера на какво се дължи скептицизмът в гласа му.

— И той работи за някаква японска охранителна компания, така ли беше? И умира от желание да арестува убиеца? В Ню Йорк? Та вестниците ще бъдат пълни с репортажи.

— Какво всъщност искаш да ми кажеш, Мик?

— Искам да ти кажа, че последното нещо, което Мори иска, е да залови този тип. Това ще привлече твърде много внимание.

— Каква тогава е целта му?

— Ами сети се сам. Нали имаш научна степен. Но първо трябва да знаеш нещо друго. Откакто пострада Арт — гласът му за миг пресипна, сякаш припомнянето на този факт му причиняваше физическа болка, — ние се опитваме да разработим японската връзка…

— Това е предрешен въпрос. Вече го знаем.

— Да, само че очаквахме да получим малко повече съдействие. Което не се получи. Останах с впечатлението, че там протакат.

— Защо?

— Някой прави услуга на японците. Те изпращат тук Мори. За да приключи с проблема, без да се разчува. — Той направи пауза, за да ми даде възможност да осмисля казаното. — Мори изобщо не е тук просто за да залови Томита, Конър. Той е тук, за да се погрижи никой да не разбере за него.

— Значи?…

— Значи, иска да го убие. И затова е довел оня олигофрен с боядисаната коса. Чиста проба убиец. На лицето му е изписано. Планът им е да използват Ямашита като стръв и когато онзи влезе в зоната, да открият огън с всичко, с което разполагат. — Той се вля отново в трафика и ме остави да дойда на себе си. — Та, какво мислиш сега? — попита ме след малко брат ми.

— Има логика. Но има и един малък проблем — казах аз.

— По-точно?

— Ямашита има собствен план. И той е много по-добър, отколкото те си представят — обясних. Обърнах се да погледна брат ми, един от най-компетентните хора, които познавах.

— По-добър е дори, отколкото ти си мислиш, Мики. Както и аз.

Той ме погледна в очите. Не съм сигурен какво прочете в тях. Накрая проговори:

— Да се надяваме. — В думите му липсваше убеденост. Изминахме в мълчание няколко преки и той отново се обади: — Разбира се, Мори и неговият главорез също имат проблем. Голям проблем.

— Какъв е той? — попитах, но размишлявах за нещата, които ми бе казал.

— Сега с тях се занимавам аз.

Спряхме пред доджото. Мики вмъкна колата под знака „Паркирането забранено“.

— Вярно, Мик. Ти можеш да бъдеш голям досадник, признавам ти го.

Той горчиво се усмихна:

— Радвам се с нещо да бъда в помощ, брат ми.

Но нещата, които ми бе казал, продължиха да ме тревожат през остатъка от деня. Когато Ямашита приключи с късната си тренировка, попитах го какво ще се случи, ако стане издънка. Не попитах сенсей ще може ли да се справи сам. Това щеше да бъде равносилно на обида. Но след разказа на Мики изведнъж ме споходи тревожната мисъл: Какъв би могъл да бъде най-лошият сценарий? От кое се страхувах най-много? Какво ще стане, ако клопката не сработи? Ако Мики не улучи? Ако Ямашита се провали? И най-вече, какво ще се случи, ако трябва да се изправя очи в очи срещу Томита?

Събрах малкото смелост, която ми бе останала, и попитах учителя си какво мисли по тези въпроси. Той седна пред мен и ме изгледа с тежкия си поглед.

— Ти — каза ми — си способен. И както е с повечето хора, способен си на повече, отколкото сам допускаш. Виж, дали си готов, е друг въпрос. Това не мога да преценя. Да се надяваме, че няма да се наложи да го проверяваме.

Само че това не беше точно отговорът, на който се надявах.

С приближаването на нощта наемният убиец на Мори започна да става по-съсредоточен. Един нетрениран човек на негово място би започнал да се притеснява с нарастване на напрежението. Младежът с пистолета обаче стоеше неподвижен, бе почти застинал в резултат на напрежението от чакането. Ямашита го погледна и кимна одобрително, макар и с неудоволствие. Томита обичаше да нанася удара си късно нощем, когато енергията и концентрацията на жертвите му достигаха дъното си. Но Томита, освен това бе и непредсказуем. Беше успял вече да се справи с много опитни хора и никой не искаше ненужно да рискува. Седяхме тихо. Движехме се бавно и внимателно. Единствено погледите ни се стрелкаха бързо.

Ако стрелецът беше като хищник, дебнещ във високата трева, неговият господар повече приличаше на стегнато навита пружина. Каквато и да бе връзката му с моя сенсей в миналото, тя бледнееше в сравнение със страстното му желание да неутрализира Томита. Дълбоко в себе си той, предполагам, гледаше на мен и на Ямашита като на втора грижа. В неговия анализ ние бяхме само примамка. Средство. И нищо повече.