Джон Донахю - Сенсей

— Виж, Конър. Ти си различен, признавам ти го. Беше такъв още като дете. Интересуваше се от необикновени неща. Мама и татко също го съзнаваха. И беше упорит…

— Все още съм — напомних му, но това не го накара да се усмихне.

— Винаги правиш нещата по свой начин. С твоите условия. Гимназията. Ямашита. Начинът, по който си вадиш хляба. — Не казвах нищо и чаках да стигне до същността. — Проблемът е — и той отново се обърна, за да ме изгледа в упор, — че този път е по-различно. Остави ме да бъда полицаят. Издирваме Томита денонощно. Въпрос на време е. — Мълчах. — Зная какво си намислил — опита се да ме провокира, — искате да му заложите капан.

Каза го толкова убедено, че нямаше никакъв смисъл да увъртам.

— Имаме отличен шанс — изтъкнах, но той ме сряза.

— Не, изслушай ме. Веднъж в живота си ме послушай. — Беше ядосан, но това не бе обичайният му шумен гняв. Гневът му беше тих и нажежен до бяло, а гласът му напрегнат и остър. — Не можеш да се справиш с това както ти си знаеш. Не ти е някаква игра или състезание. Този човек е машина за убиване. И убива, защото може. И защото трябва да го прави.

— „Само където нужда и любов са едно“ — казах аз.

— Какво?

— От стихотворение на Робърт Фрост — обясних.

— Ще престанеш ли с тези дивотии! — избухна брат ми. Въздухът в колата беше задушаващ. И двамата бяхме потни, но не само заради горещината. Мики помълча минутка, опитвайки да се овладее. — Погледни онези дървета — започна отново. — Всяко от онези деца е мислело, че отива да се бие при равни условия. Да участва в някаква романтична битка. Между доброто и злото. Повечето даже нямали „късмета“ да ги върнат в ковчези. От тях останали само купчинки кости, разорани от селяните в Белгия… Ти, предполагам, вярваш, че бойните изкуства ще ти помогнат да го спреш, нали? Аз пък ти казвам, че няма да ти помогнат ни най-малко.

Започнах да му възразявам, да му обяснявам, че идеята е да примамим Томита в капан, където бихме могли да се справим с него. Обясних му, че даже ако всичко останало се провали, самият Ямашита ще бъде там…

Мики запали двигателя и климатикът на колата ни донесе мъничко облекчение. Като че ли разреди донякъде и напрежението между нас.

— Конър… тази история с бойните изкуства… — поде. — Това е хоби. Може да си добър, но става дума само за хоби. Спорт.

— Става дума за нещо повече, Мик — тихо го уверих аз.

Той махна с ръка и се включи в движението. Спряхме на светофара и се загледахме в пешеходците.

— Колко души си убил в живота си, Конър? — Не казах нищо. — Томита е убил двама, за които знаем. Опита се да убие и моя партньор. — Светофарът превключи и ние отново потеглихме. Мики гледаше право напред. — Не искам да убие и теб.

Известно време мълчахме. Шофирането ни действаше като успокоително — шумът на климатика, подскачането на гумите по неравностите в пътното платно, цъкането на релето на мигача. Наблюдавахме другите коли и хората в тях, сякаш присъствието им беше гаранция, че нещата се развиват нормално.

Накрая Мики проговори:

— Окей, какъв е планът? Как ще го направим?

— Ние?

— Да, ние. Да не мислиш, че мечтая да се изправя пред мама с новината, че някакъв луд те е убил? — и той се усмихна при мисълта как би изглеждало това.

Разказах му накратко. Повечето и без това му бе известно. Стилът на Томита бе да атакува през нощта или призори на усамотени места, където може да се организира ритуалният двубой. Не се задълбочих много в миналото на Ямашита и връзката на Томита с хората от Кунайчо. При създалото се положение на нещата това само щеше да внесе смут и объркване.

— Използвайки като примамка Ямашита — заключих аз, — трябва да можем да го заловим.

— Значи няма да го убиваш?

— Бих искал — признах. После допълних: — Не. Нужно ни е само да го спрем. Да го приберем от улицата. — Не бях напълно сигурен колко съм откровен в думите си. Но исках по някакъв начин да успокоя притесненията му. — Ти сам го каза — напомних му, — силата ми не е в убиването на хора.

Той отби, спря и отново се обърна, за да ме погледне в очите.

— Окей, но има още нещо, Конър. Защо мислиш, че Мори е тук?

— Ами… смятам, че е искал да предупреди Ямашита. И да хване дивото куче на Кунайчо, Томита. Струва ми се, имаме добър шанс да успеем.

— До тук добре — съгласи се брат ми. — Но нека ти напомня нещо за такива като него. Той работи за компания. И всичко това за предупреждаването на приятеля е много хубаво. Но няма начин да няма още нещо.