Джон Донахю - Сенсей

Брат ми бавно влезе в църквата, като някой, който току-що се е събудил и се опитва да си спомни подробностите на особено жив сън. Последвах го до един от страничните олтари, където се издигаше потъмняла от времето статуя.

Повечето от статуите изобразяваха гладките лица на богоугодни хора. Вяли безжизнени очи над пухкави бузи, свободно падащи роби, които по някакъв начин правеха невъзможно да допуснеш, че някога тези хора са били от плът и кръв. Бяха спретнати, но не излъчваха сила.

Мики бе отишъл в един от тъмните ъгли, където в полумрака се издигаше малко по-различна статуя. Не беше боядисана и монохромното й присъствие тук бе мрачно и излъчваше сила. Някой прекрасно бе съзнавал какво цели с нея. Повечето от статуите наоколо изглеждаха леко нелепо и бяха анемични — излъчването на боядисан порцелан, който цели да отклони вниманието ти от факта, че под него има мъртъв камък. Но фигурата, пред която Мики бе застанал, бе изпълнена със страст.

Беше излята от мед. Матовият метал те подканваше да посегнеш и докоснеш твърдата повърхност. Обутият в ботуш крак, стъпил близо до свещите, бе излъскан до блясък от молещите си, неустояли на съблазънта да го докоснат. Тялото беше с крила, но ръцете държаха меч и копие. Копието пронизваше гърчещо се тяло — наполовина змия, наполовина дракон, — а строгото лице на светеца разглеждаше света, като че ли опитвайки се да прецени заслужава ли той направеното усилие. Това трябваше да е свят човек, само че той повече приличаше на воин.

Михаил. Архангелът. Любимецът на Бог.

Светецът, на който бе кръстен брат ми.

Мики остана да стои загледан в статуята. После се обърна и излезе, без да каже нито дума. Докоснах ботуша на светеца, преди да го последвам. Ридаещата жена ни изгледа с празен поглед.

Бавно тръгнахме покрай църквата. Тротоарът беше широк и в него, на равни интервали, бяха засадени дървета. Те не успяваха да се противопоставят успешно на жестокото слънце. В паважа до дърветата бяха поставени малки бронзови плочки. Металът бе покрит със синьо-зелената патина на времето.

Докато се разхождахме, брат ми следеше плочите.

— Помниш ли какво ни разказваше татко за тези дървета? — попита ме той. — Всъщност, не за тези дървета. Защото това са нови. Говоря за първоначалните.

— Не, не си спомням — признах.

Той продължи да крачи напред. Явно искаше да ми напомни тази стара семейна история. Знание, което не биваше да се изгуби. Завихме по дългата пряка, извеждаща до Шесто авеню, а в очите му все още имаше онзи замечтан блясък на спомена.

— Имало в тази енория някакъв пенсионирал се военен, който основал духов оркестър. Забравил съм името му. Кварталът много се гордеел с него. Момче от работническо семейство, което се издигнало. Станало офицер. Та, значи уволнил се той и се върнал в енорията. Основал оркестъра. Организирал изработването на униформите, намерил по някакъв начин инструментите, събрал петдесет, а може би дори сто момчета. Гордостта на енорията. Тогава избухнала Първата световна война. Нашият човек използвал старите си връзки, издействал си да го мобилизират и после организирал доброволчески отряд. Всички онези момчета, които израсли и марширували под неговите заповеди, които му вярвали… — Беше горещо и светлите плочи на уличната настилка отразяваха обратно ярките лъчи. Беше ми трудно да разгадая изражението върху лицето на Мики. Но гласът му беше лишен от емоции: — … И така заминали за Голямата война. Изпратили ли по невиждан начин. Имало цветя и речи. Гордостта на квартала, хлапетиите, облечени в униформи и изгарящи от желание да се бият… — Излязохме на Шесто авеню, където бе задната част на църквата. Мики внимателно бе разглеждал всяка плоча, покрай която бяхме минали. Сега вдигна поглед и се загледа в далечината по протежение на дългото авеню, извеждащо на юг до самото море. — Повечето така и не се върнали, Конър. Били свикнали да маршируват в оркестър, да носят красиви униформи и да слушат патриотични речи. Отишли там и попаднали под картечен огън и артилерийски баражи. Били стъпкани в калта. — Той замълча и проговори отново едва когато стигнахме до ъгъла с Петдесет и девета улица: — Това покрусило енорията. Така и не простили на офицера, че отвел децата им в касапницата. И посадили по едно дърво за всяко загинало момче.

— Това е страхотна история, Мик — прошепнах. Бяхме се върнали при колата и сега стояхме от двете й страни.

— Да, но ти схвана ли поуката? — попита ме той. Качихме се в колата и останахме седнали в нея, без да потегляме. Мики постоя загледан в предното стъкло близо минута, после изпусна задържания в гърдите му въздух и се обърна към мен: