Джон Донахю - Сенсей

Показа ми как да направя жеста на десетия печат и как, задържайки ръцете в това положение, да разсека въздуха, като пренеса символа в центъра на линиите. Символът, макар да оставаше невидим, трептеше с мощ, сякаш бе напълно реален.

Това бе решетката на воина. Символът на силата. А в средата,_жу-ин_, десетият печат, наричан то-ин . Печатът на Меча.

И едва тогава Ямашита произнесе съпровождащата го мантра. Направи го със сила, сякаш изтласкваше думата срещу съпротивляващата се тъкан на атмосферата. Чух я и я повторих.

Беше древна дума, сложна, объркана в пренасянето й от санскритски през китайски до японски, но дума, чието значение бе ясно й отсечено: унищожение на злото.

— Как е Арт? — изморено попитах аз Мики. Чувах в слушалката на телефона собствения си пулс.

— Все така — отговори ми той. — Държи се някак.

— И това е нещо — казах, репликата ми донесе неопределено изсумтяване от негова страна. — Някакви новини? — разговорът не се очертаваше като особено оживен.

— Работим по случая. Пораздрусах малко Боби Кей.

— И падна ли нещо от дървото?

Досетих се за свиването на раменете.

— Нещо там не е наред, но не разполагам с нищо доказуемо. — Той превключи на друга тама: — Какво става с теб? Опитвах се да ти се обадя.

— Зная — извиних се. — Съжалявам. В момента работим с Ямашита-сенсей над нещо. — Опитах се да звуча искрено, но дори поддържането на разговора ми костваше усилия. Ямашита се отнасяше с мен без грам съжаление. Седях на един от столовете в дневната му на втория етаж. Мястото беше удобно. И беше удоволствие да се говори. Но малки мускулчета на дясната ми ръка спазматично се свиваха. На светлината на нощната лампа виждах тиковете. Усещах мозъка си раздвоен.

Още не бях споделил с Мики моя замисъл. Исках да го въведа колкото е възможно по-плавно. Затова му казах, че Ямашита ме е поканил на специални съвместни тренировки. Това бе всичко. Засега.

— Няколко дни — уклончиво поясних.

— Понякога, Конър, изобщо не мога да те разбера. Е, добре — с въздишка каза брат ми, — може да ми се наложи да ти се обадя там. Дай ми номера.

Мускулите около ахилесовото сухожилие на десния ми крак бяха започнали да се вдървяват. Усещах в краката си здраво опънати кабели и се напрегнах да доловя нещо по-особено в гласа му. Той знаеше нещо, което не ми казваше.

Дадох му номера, обещахме си, че пак ще се чуем, и аз останах да седя със затворени очи. Идиот, помислих си. Трябваше да му кажеш. Достатъчно други хора криеха истината от него.

— Разговорът те разтревожи. — Отворих сепнато очи. Ямашита се бе промъкнал в стаята и сега седеше срещу мен. Лицето му бе безстрастно, но очите му бяха живи. Бавно изпуснах въздуха от гърдите си и кимнах. — Брат ти не разбира какво става, нали?

— Да — потвърдих и със съжаление поклатих глава, спомняйки си отново краткия ни разговор.

— Бърк — започна той и седна по-напред, — чуй ме. Ти постъпи разумно, като не му каза. Заобикаля ни пръстен от опасност. Въвлечеш ли близки на теб хора, с това застрашаваш живота им. — В устата на Ямашита думата застрашавам звучеше повече от странно. — Вие, американците — продължи той с характерната си бегла усмивка, — толкова много искате всички добри неща да бъдат също и лесни. Ще ти кажа нещо, професоре. Повече от очевидно е, че обичаш брат си и държиш на него. Беше разумно да не го информираш за плановете си. Ако можеш по някакъв начин да го предпазиш, трябва да го направиш. Дори това да означава, че впоследствие той ще бъде разстроен.

— Зная това, сенсей, но…

Той вдигна ръка с дланта към мен. Ръката беше малка, но дланта му бе широка, а пръстите — дебели. Всъщност ръцете на Ямашита подхождаха много на останалото в него: бяха твърди и способни на много неща части от тялото на един корав, непоколебим, концентриран боец.

— Без но, Бърк — каза той. — Кое е по-добре: твоят брат да се почувства засегнат за известно време, понеже не е способен да разбере мотивите ти, или да му разкажеш за тайната ни и той да ти се притече на помощ, излагайки се на опасност? Та той вече достатъчно страда. — Кимнах. Беше ме попарил с логиката си. — Ако сега го накараш да се присъедини към нас, ще го вкараш в тъмния кръг. Нямам никакви съмнения, че е отличен полицай. Но мястото му не е тук.

Ямашита вдигна очи и се загледа през прозореца. Осветлението се бореше с мрака, разсичаше го на места, отблъскваше го на други, но в крайна сметка по периферията отстъпваше пред силата на нощта. Погледът на Ямашита не бе фокусиран, сякаш се стремеше към нещо повече от онова, което зрението можеше да му даде. За момент под светлината на лампите ми се стори, че виждам върху него отпечатъка на годините. Може би в този момент той се опитваше да ми обясни по неговия заобиколен начин защо бе крил толкова дълго нещата от мен.