Джон Донахю - Сенсей

— Е… — изсъска той и ме прониза с поглед, — предполагам, това е неизбежно. Миналото не може да се отбягва…

— Би било прекалено просто — съгласих се аз.

— Прекалено просто? — повтори думите ми Ямашита. — Не. Аз мисля, че е прекалено сложно.

Погледнах го въпросително.

Той въздъхна, сякаш събирайки мислите си:

— Бърк, създаването на воин с подобно ниво на уменията означава дългогодишен труд. Труд, свързан с полагането на много грижи. Труд, при който се обръща внимание не само на техниката, но и на хората, с които тренираш. Защото техният дух се вплита в едно цяло с техните умения. Отнемеш ли едното, влияеш и на другото. Ето, свидетели сме на резултата. — Помислих, че това е интересен начин да избегне мисълта за собствената му роля в миналото на Томита, но премълчах. — Понякога се питам дали Коное-тай имаше търпението да го обучи правилно — продължи учителят ми. Той вдигна поглед и се загледа в нищото. — Тяхното единствено желание е да служат на императора, което само по себе си е огромна чест. Ревностното им усърдие обаче винаги изпреварва мъдростта им.

— Само че ти също си бил част от системата — напомних му и веднага съжалих за думите си.

Ямашита плавно се плъзна по пода. Коравите му ходила издаваха странен звук при докосването до гладкия паркет. Той остави своя бокен на стойката за оръжие и се обърна с лице към мен.

— Ти ще научиш, Бърк, че истинският Път невинаги е ясно видим. И има много случаи, когато ние го изгубваме от погледа си — гласът му прозвуча странно тъжно, глас на стар човек. — Но — сега вече укрепна — това е причината, поради която тренираме. Защото търсим Пътя. И защото никога не можем да бъдем сигурни, че сме го намерили.

— Затова ли напусна Япония?

Ямашита утвърдително затвори очи.

— Там се появиха… затруднения, Бърк. Будо — Пътят на воина, предполага използване на бойните умения за постигане на мир. В един момент аз вече не бях сигурен, че Коное-тай преследва тази цел… заради онова, което правеха. Така че след известно време дойдох тук, за да видя мога ли да намеря алтернативен Път.

— Ти знаеше ли за Томита тогава? Затова ли се скри? — Винаги се бях питал защо майстор от неговия ранг така упорито отбягва публичността.

Той ме изгледа строго.

— Не съм се крил, Бърк. Нито съм се опитвал да избягам. Просто напуснах. Що се отнася до Томита… бях натъжен от решението на групата. Защото похабявахме отличен кандидат. На твоя въпрос… не, аз научих от Мори за случилото се съвсем наскоро. И сега… — той тежко въздъхна — трябва да реша как да постъпя.

— Защо сега? — попитах аз.

— Томита няма да се откаже, докато не получи онова, за което е дошъл — каза Ямашита. — Той ще продължи да… наранява… хората около мен. Вече го разбрах. — Погледна ме право в очите. Погледът му беше твърд. — Няма да му позволя да унищожи онова, което съм изградил тук.

— Доджото?

Главата му се завъртя на здравата шия.

— Не. Той ще удари онова, което ценя най-много, Бърк. Хората край мен. Учениците ми… — Отново твърдият поглед. — Теб.

Изведнъж ме прониза паника. Лицето ми пламна. След няколко секунди съумях да овладея дишането си и постепенно пулсът ми се успокои. Помислих за опустошенията след Томита и ги усетих като дълбока рана в гърдите си. След като Ямашита бе сигурен, че това няма да е краят, трябваше да намеря начин да го спра.

Няма да лъжа, че идеята ме осени веднага. По-скоро тя се материализира постепенно в главата ми. Защо да не му поставим клопка, попитах се. Знаем вече начина му на действие. Знаем каква е крайната му цел. Знаем как ще подходи. Защо не му поднесем жертвата по начина, по който тигърът бива подмамен от завързаната коза?

Ямашита щеше да стане примамката. В крайна сметка той беше последният пункт в кървавата диря, оставена от Томита след влизането му в страната. Ямашита бе изхвърлил Томита от Коное-тай. Той бе играл ролята едновременно на баща и сенсей за Томита. Той бе и човекът, който го бе отхвърлил. Него бе търсил Томита от момента, в който кракът му бе стъпил на този континент. Бихме могли да размахаме Ямашита като примамка. Знаехме, че убиецът е наблизо и търси изгоден момент. Той беше хищникът, бавно обикалящ в тъмнината, отвъд погледа ни.

Томита трябва да бъде подмамен да се разкрие, настоях, а не само пасивно да чакаме появата му. Щяхме да го подлъжем сам да дойде при нас. Ловът щеше да се превърне в своеобразно прелъстяване и ние щяхме да използваме миризмата на кръв, за да го накараме да нападне.